Оригинален текст
Студът сковал е корените на дърветата
и пръска дънерите им във своя бяс.
Потънали са в бяла суета полетата,
замръзнал е дори на вятъра божественият глас...
А от комините на селото едва мъждука
слаб дим, като от дъх на теменуга...
И сякаш чума минала е тука
и с поглед на съгрешила съпруга
с тихи стъпки, никой не събудила,
прибрала е и хора, и животни,
а после пак, нечута, продължила,
какво направила е без дори да помни...
Но истината е по-проста, по-горчива -
тук хората са живи, но защо ли,
щом всеки ден по мъничко убива
човешкото във тях? А то се моли
за мъничка надежда, малък шанс...
Студът отвън е станал студ отвътре!
И в танца на снежинките, да, в този танц,
както дима... изчезва неговото утре...
Тъй както слаб е огънят във печката ръждива,
така е слаба и човешката природа;
А зимата? О, тя е тъй красива,
но тази красота убива...
А селото, това е той... Народът...
Народ ли? А дали го има още?
Историята, помни ли я някой?
Народе - помниш, знам, и злите бели нощи,
но в теб тече кръвта на твоя дякон!
Тече във тебе кръвта на опълчението!
На старите герои и предци!
И знам, че не търпиш за дълго мнението
на мнимите пророци и жреци!
И мисля, че достатъчно търпяхме!
Искрата пак ще лумне във пожар!
Ще станем пак предишните, каквито бяхме -
на всекиму според заслугите и дар!
И знам, че даровете ти ще бъдат страшни!
Но днес денят ти е такъв,
а синовете ти са толкова любящи...
Но днешната зора се къпе в кръв!
Но днешният ти ден не е достоен
да бъде страница, от твоето безсмъртие!
И нека утре той да бъде само спомен
във дните нови на любов и милосърдие!
Разбийте ледената нощ, Луна, звезди -
открийте слънцето сред заревото на пожарите!
Вдигни глава - тук важният си ти!
Хвърлете Юдите на кладите!
И нека в този огън изковем
по-светло бъдеще за нашите деца!
Но длъжни сме позора да го спрем -
Веднага! Още в този миг! Сега!