Оригинален текст
(Алтънчо)
Светът сънлив събуди се наскоро
и аз съвсем случайно те открих
след пролетния унес и умора…
Ще вземеш ли от мене моя стих?
Във твоите очи играе пламък,
в косите ти искри дъга…
Ти истинска ли си или измама,
изплувала от някоя мечта?
Природата събуди се наскоро
и утре пак ще грее слънчев ден -
ще си далеч, ще срещаш други хора…
А моя стих ще вземеш ли от мен?
И нека той да те погали нежно
и леко - като вятър уморен…
И нека те целуне безметежно…
А ти целувка имаш ли за мен?
(Капитана)
Ще те видя ли някога пак
под звездите - тъй млада и жива,
поглед впила в среднощния мрак,
замечтана, безмълвна, красива?...
Ще те видя ли някога пак
на криле от мечти полетяла,
към невидим за другите знак
устремена, с очи засияла?…
Ще надникна ли в твоята обител -
там, където се криеш сама -
там, където мъдрец и лечител
на тъгата е твойта мечта?…
Ще погледна ли в твоите очи
и, под лудия танц на звездите,
ще съзра ли там лунни лъчи,
запленени от теб и мечтите?…
Твоята песен ще чуя ли пак -
изтъкана от звуци небесни;
посред пъкъла - ангелски зрак,
извисена над другите песни?
Ще те търся във буйните клони,
сам ще бродя, ще пращам потери,
в студ и в жега, в годишни сезони
и, накрая, дано те намеря!
(TNyH)
Аз идвам. Не очаквах да бъда поканен.
Виж ме - идвам. Облечи се в одежди от страх! Аз пристигам. И не мога да бъда измамен... Сам пристигам. Тази среща отдавна копнях! Приближавам. Нося сенки за гузната съвест. Погледни ме! И не чакай да съм милостив! Все по-близо… Ти усещаш ли как се огъваш, сякаш виждаш, как полита към теб ястреб дивв! Аз съм съдник. Съдя твойте виновни постъпки.
Още крачка - ще убия във теб смелостта.
Подчини се! Нося страх и пронизвам със тръпки… Виж ме - тук съм. И със мене дойде слабостта.
(Op.Prod)
Някога, във някой ден, когато
откриеш своя свят сред световете,
в съдбата ти започне вечно лято
и бъдеш еделвайс сред върховете,
там някъде, след хиляди години,
открили своя миг от вечността,
отново ще се срещнем и прости ми,
че и на теб напомням любовта!...
Неловко във очите ще погледнем,
в чиито пламък с радост сме горели,
а после, някак си така ще седнем,
че да сме близо и да бъдем смели.
А после миналото ще си спомним
и старите познати ще корим,
един на друг за всичко ще припомним,
но старата си страст - ще премълчим...
(Бат Радо)
Луната сутрин в края на небето
и слънцето на другата страна
така задружно двете да ти светят -
ти виждаш ли понякога това?
А в черна нощ в коя да е посока,
сред облаци и призрачни тъми,
не вперваш ли очите си високо;
очакваш ли понякога звезди?
И думите, когато се разлеят
от устните в сърдечни звукове;
когато сякаш думите ти пеят,
не чуваш ли речта си в стихове?
Когато светостта на тишината
в божествения ритъм затрепти,
напират ли словата като ято,
накичени с букети от мечти?
А после не летиш ли с ветровете,
не се ли губиш в лунните лъчи
да слушаш песента на стиховете
и, с поглед в тишината, да мълчиш!…
