Оригинален текст
(Fyre)
Разказвал съм за времената,
за походите, за войната,
разказвал съм за любовта
и колко близо е смъртта.
В мойте разкази не крия,
ръцете си във кръв не мия,
безкористен не съм, а честен,
дори след миг да съм изместен.
Когато думите ми свършат,
и гордо сълзите избършат,
има светъл лъч надежда,
изплетен от съзряла прежда.
Разказвал съм и ще разказвам,
пред себе си да се доказвам,
а когато станем двама-трима
ще си разказваме във рима.
(Капитана)
Не зная аз защо боли душата,
не зная аз защо ме мъчи самотата,
дали на болката отдадох се без време
или живота ме натовари, с тежкото си бреме? Може би започна всичко твърде късно, може би започна всичко твърде мръсно, може би надявахме се прекалено силно, усмихвахме се, а сърцата ни се давеха във кръв обилно... В душата ми е пусто и ужасно а утрото е толкова прекрасно... лъчите слънчеви-в очите бавно се процеждат и затаили дъх, снагите ни в тържествени поклони свеждат... Нощ самотна, черна, дълга - безнадеждна самотно бледо е лицето лунно... една звездичка наднича зад облак хитроумно и като красива палавница тя към мен поглежда. А аз притихнал във нощта, опитвам строфи да редя...
а те не идват или пък в миг отлитат
и само черни мисли в сърцето пръстите си вплитат Самотен съм тук и е толкова пусто, не усещам ни радост ни някакво чувство, но все пак у мен, се надига рефрен - че отново с усмивка
Аз ще бъда и Утре е ден!