Оригинален текст
Седях и чаках. В чашата си с вино
очи бях впил, под голия таван.
Отчаян бях и чувството обидно
уви, уби последният ми блян...
Ридаеха бесен, гневен, разярен,
и думите са слаби да опишат
това, което беше вътре в мен -
Не бяха мъртви, чувах ги как дишат...
И зверовете в тялото ми тясно
бушуваха във вихрен ураган.
Живота пак изрита ме нечестно,
и в този миг разбрах... че не съм сам...
Вдигнах глава, а той бе там, отсреща,
напук на яростта ми, и вярата напук...
Не вярвах аз във него! Абсурд бе тази среща!
И все пак той бе там! И все пак той бе тук...
" Здравей" ми каза кротък, благ,
и подаде ми своята космата ръка -
Сам Дявола, древният враг...
И аз я стиснах, сякаш бе шега.
А той ме погледна накриво,
и пак чух неговия глас:
"Не вярваш, дори и на живо?
Та виж ме - Това съм си аз!
Космат. Със копита и гаден.
Рогат и миришещ на сяра,
направо от ада изваден -
Накратко, това съм аз - Звяра!"
Бе лудост! Пиянска, разбира се!
И все пак... Погледнах го пак...
"Делириум траменс това нарича се!"
Помислих и избухнах във смях.
"Посмей се... Привикнал съм вече...
Така ми се смеете днес...
Посмей се, посмей се, човече"
И даде ми чаша със швепс.
Във първият миг не повярвах -
Във чашата... Този бълвоч...
Смехът победи ме и паднах -
Не водка, не бира, ни скоч...
А чаша със швепс да ми дава?
Бях луд, но това ми хареса!
Това ли човек заслужава
щом срещне се... с царят на стреса?
"Разбирам те. Но вярвай, така е!
Аз тук съм и черпя те швепс,
че горд не съм... Вярно, това е...
А искаш ли... порция кекс?"
Направо уби ме с майтапа -
Но ето парчето пред мен...
Държеше го нежно касапа,
със поглед смущаващ... Почтен...
И дълго смехът ми ечеше,
а после пък дъх си поех.
А той със копито се четеш
напук, или въпреки моя смях?
Признавам - стана ми забавно.
Реших да се включа в играта,
макар че превключвах се бавно,
дошъл бе... при мен за душата...
Това беше лудост, но всъщност,
дори разтревожен не бях,
пред моята двойнствена личност
не чувствах ни ужас, ни страх.
"Добре си дошъл, Сатана!
Аз зная защо си ти тука -
За моята жалка душа,
която хвърлих на боклука..."
"Грешиш!" изръмжа той със гняв,
но стихна веднага безлик...
И все пак, показал бе нрав,
направил го грозно велик...
"Чуй, демоне, знам твойта сила,
която е твоята слабост!
Душата ми много е мила,
и моя... последничка радост...
Продавам я скъпо!"
"Я млъквай" прекъсна ме яростен вик.
А после пак гледаше тъпо,
той, старият, Първи мръсник...
"Душата ти даже да искам
не мога със нищо да купя...
Та мен ме е срам да поискам
от тебе, паница със супа..."
Разсмях се отново и станах,
сипАх му чорба, и то постна...
И чаша конячец му дадох -
Фалшив, но етикета му... Марков...
"Мерси, но не пия"
Ми каза сред мляскащи звуци нечувани.
После лакомо помоли за още помия
със думи... отдавна бракувани...
И ето - Стоим над чашата швепс,
и празната вече чиния.
Ни дума развратна, ни намек за секс,
или друга тема от тия...
"Така и не каза - срезах тишината -
Защо си при мене ти тук?
Предложих ти - ти не ми искаш душата...
Или аз съм луд, или глух..."
А той сведе поглед със болка изпълнен
без грация, но и без фалш.
А беше си черен, но стана по-тъмен,
и даже... Изпълних се с жал...
"Добре. Ще ти кажа, човече - Горко ми...
Аз цар съм, но цар без корона...
Едно същество честа ми орони,
и свали безславно от трона...
И моля те! Само по-малко въпроси!
И още - един аспирин.
Не питай за име, и няма защо ли -
Останах без сили... и дим...
Ти знаеш историята ваша, човешка -
Как тъпчех ви аз с векове.
И всеки от вас, за мене бе пешка
(Доскоро така бе, поне...)
Ах - само се вгледай във вашето минало
под моето "топло" крило...
На никого нищо не се е разминало,
и всеки дарявах... със зло...
А бях справедлив - На всекиго щедро
раздавах беда след беда...
И вие живеете "бодро и ведро"
под моята тежка ръка.
Мълчи - Колко клади видял съм запазени
в които горяхте кат' слама...
Убивах. Разделях безумното влюбени.
И гледах ту хаос, ту драма.
Но ето. Омръзна ми тази игра,
че лесна бе всяка победа,
че когото поисквах, с такава съдба
живееше... низка и бледа...
Реших, и оставих за малко нещата
сами да вървят в своя ход.
Дарих ви, да, аз ви дарих свободата
за всеки човек и народ!
Лежах си спокоино стотина години,
и мислех: Сега там е рай...
Когато се върна, то той ще загине,
и аз ще съм неговият край!
Дори не поглеждах към вас, о, презрени,
(Прости ми... И дай аспирин...).
И казвах си: Вии ще забравите мене,
но аз ще се върна, сред кръв и сред дим!
Почувствах се ведър, със планове черни
за мъки, по-нови и зли.
Чертаех си сметки, все гадни и скверни,
за новите, пак мои дни!
И ето - настъпи мигът да се срещна
отново със вас в вечността..."
И дявола млъкна, когато пресрещна
очите си с моите, а уж бе смъртта...
"Разказвай, какво ти се случи
след нашия, Златният век?
Разказвай, кажи ми, кажи, сине кучи -
Кога е бил този свят век?"
А дявола пак ме погледна, и жален
наведе отново глава.
Ако бе истински, то бе ненормален
защото... Пророни сълза...
"Кажи ми! О, моля те, моля, кажи -
Вземи ми душата, но казвай!
Дори да ме мамиш със ловки лъжи,
вземи я! Но само разказвай!
Забравен ли беше? Каква бе земята?
А хората - Те какви бяха?
Вземи я, вземи я, вземи ми душата!"
Очите ми в треска горяха.
А той ме погледна със мъка в очите,
а в тях... безброй от сълзи...
И рухнаха - Аз ги видях, тях, сълзите...
"Забравен аз бях... но почти...
Кълняха се с моето име, но то
не плашеше никой от тях...
Е, вярно, навяваше мисли за зло,
но също... Навяваше смях..."
Аз вярвах! О, знаех, че той е лукав,
но бях се простил със душата.
С надежда дано, дано да съм прав,
пък нека... платя си цената...
А той пак погледна и сведе глава.
Въздишка немощна издаде.
И каза... Той каза ми тези слова,
тез думи устата издаде:
"Нима не разбираш, о, жалък човек,
за кой век, тук ставаше дума?
За този - да, точно за двадесети век
говоря ти. Ето на, чу ма..."
И сякаш, че гръм ме удари, паднах,
в краката на демона стар.
Ръката космата и черна хванах
на най-подлият, най-мръсен звяр...
"Не вярвам! Не вярвам! Не вярвам!" ехтеше
в главата ми ехо след ехо.
А той все такъв, но по-тъжен стоеше,
и гледаше... Топло и меко...
"Повярвай, защото и аз бях кат' тебе!
Къде беше рая без моята сянка?
Каква беше ползата тука от мене?
Аз съм съм бил... Пешчица жалка...
Оставих ви - Нека живеете в мир,
със вяра във своята роля...
А виж сам - Потърси по-кървав пир
във който аз беся и коля...
Оказа се, бил съм ненужен придатък!
Та аз аматьор съм пред вас...
Изпии тази чаша, и пии без остатък,
тъй както... изпих я и аз...
Убивах със чума, а също и с меч -
А всъщност, съм бил прост статист...
Туй ясно е, сред ужаса на вашата сеч
се крие... Професор, артист...
А бяхте сами (мерси за чорбата)
Не съм се намесвал и с пръст!
Но ето поуката на двайстият век -
Вии нямате нужда от мен, Сатаната...
Та всеки от вас, да, всеки човек,
от мен... по-добър е в играта...
Затуй аз съм тука останал без трон,
който заемах тъй дълго погрешка...
Аз съм ненужен за вашият стон -
Далеч съм... От вашата злоба човешка...
Аз паднах! Разбра ли защо съм тъй тъжен,
и прося от тебе чорба?
Оказах се просто до болка ненужен
за вашата... човешка съдба...
Сбогом" ми каза и бавно разми се
тъй сякаш, че всичко е сън...
Да кажа - ей, хора, тук демон отби се -
Било е, да ясно... Било е насън...
Но чашата празна стоеше там права
със мъничко швепс изветрял...
Аз луд съм, а може би вече отдавна
лежа в своя гроб, леко умрял...
Това ми се случи отдавна и смятам,
че всичко било е видение.
Тогава към чашата поглед пак мятам,
и пак ме обзема съмнение...
О, демоне стари, дори и бълнуван
успя да разтърсиш мен здраво.
Дори да си само образ сънуван
удари ме доста кораво...
Душата ми тъй и не каза открито
взе ли я, или пък отхвърли...
А може би всичко при тебе е скрито?
Но семе - съмнение хвърли...
И често под белият, равен таван,
седя си със чаша вино в ръка.
Но винаги сутрин осъмван все сам,
а може би... трябва така...
Тогава, тогава той просто дойде
от никъде... с швепс във ръката...
Душата ми купи, или мойто сърце?
Не зная... Но промени ми съдбата..
Душата ми, мисля, не купи тогава...
Но пак изигра ме добре -
Светът ми подреден превърна във плява,
и плява е мойто сърце...
