Оригинален текст
Понякога дните си с нея засищам.
Нощите стават прозрачни и леки.
И злоба и паника спирам да виждам.
Надолу се плъзгам по пътища меки.
Друг път сънувам, но никой не чува.
Бягам от някого, всеки ме хваща,
но в нейните бели води ще заплувам,
ще стигна където сам се изпращам.
Слънцето пълни очите, но виждам
прозрачния лик на една самодива.
Цял се потапям, но мога да дишам...
Изпраща ми скоро целувка красива.
Тя ходи на пръсти, търси обаче
кой да настъпи, дори да размаже.
И звуци не чува никой, така че
никой на никого няма да каже.
Отровно ме гледа, бързо се сещам,
че мога да бъда лесно разрязан
с това острие, което горещо
в плътта ми ще влиза, ще бъда белязан.
Новите спомени място разчистват,
а новите чувства всъщност са стари.
Ще питаме как да останем различни,
как на съдбата шамар да ударим.
И голи сме , сякаш току се родили,
към Бог сме с лицата: нека не свършва...
Телата съдбата си вече пропили
усещат всемира как ги обгръща.
Кое ще е скъпо толкова, колкото
нея да имам, жестока, красива...
Тя ще разкаже на всички за болката,
която с крилата си нежни разбива...