Оригинален текст
От сенилните очи на Отчаянието
капят кървави балади самота.
Разпада се като къртичина и зданието,
което бе дворец на Любовта,
а е сега единствено тресавище,
родилен дом на призраци от слама,
едно погълнато от огнен ад пристанище,
хотел за спомените на онази дама,
която е облечена в парцали
и стиска в скелетни ръце коса,
с която живите щом лекичко погали
прибира ги при себе си, в нощта.
А от небето пада дъжд пиявичен,
телата си извиват скверни твари,
страхът е нож безжалостно загадъчен,
а черепът му е люпилня за кошмари.
Измива клоунът усмивката фалшива
и я прибира в скъсания джоб.
Коктейл Безумие на крак изпива
замезвайки със своя личен дроб.
Запалвайки поредната цигара
набързо сготвя си аламинут -
Сърцето си пече на скара,
а после пак... е в ролята на шут...
И психолог се готви със симпатия
очаквайки пореден пациент.
Готов е той за шокова терапия -
Приготвя мозъчния инструмент...
С ръката нежно скалпела си гали -
Със него мозъка... ще ампутира..
Ще компенсира всичките провали
на Фройд... А после ще изконсумира
проблемите на другия в букет
от дъхави, естествени подправки,
със грацията на некрофил-естет.
Бълбукат пътищата на житейски случки
и следват сомнамбулно разписание,
и губим се в невидимите бръчки
на болести, на лудост и страдание.
И пак накрая нищо не разбрали
завръщаме се в чуждите следи,
даряваме душите си на Кали -
Разбра ли този стих? Разбира се! Дали?
