Оригинален текст
По облаците ходя
и говоря си със гръмотевиците,
из цветовете на дъгата бродя,
и стихове редя на буревестниците.
Те слушат ме внимателно,
а после рецитират древни оди
за време минало, забравено,
за подвизи на старите народи.
Със звездите си споделяме поеми
(е, вярно, моите пред техните са бледи)
понякога говоря си с самото време,
сред нивите вселенски слънчогледи...
И само тук, когато съм мълча,
затворен сред тълпи себеподобни -
Гласът ми губи се, умира във шума
от стонове на камъни надгробни...
И стига ли ми, че ме чуха
буревестниците, облаците и звездите?
Дори ме чу и тишината глуха,
но хората погълнати от дните
не ме разбраха...
А може би не ги разбирам аз самия?
А стиховете ми за тях родени бяха
и чу ме даже времето - стихия,
но не и те...
Но аз не се отказвам, рецитирам,
комета яхнал, спорещ с ветровете,
защото спря ли, значи, че умирам,
защото спря ли... значи ще съм се предал...
Ще съм отхвърлил в мене си небето
и върнал се, в първичната си кал,
ще съм предал най- важното... сърцето