Оригинален текст
Зима е. Студено е навън,
но пък всичко е божествено красиво,
сякаш потопен светът е в сън
и магия снежно бяла ни обвива.
Дърветата са в облаци превърнати,
изглеждат сякаш, че сега ще полетят
приличат на мечти изящно сбъднати,
видения от някакъв различен свят.
А преспите изглеждат сладоледени
и изкушават ни от тях да вземем,
от къщите висят гирлянди ледени -
Така изглеждащ е света ни денем.
В нощта е царството на лунният копнеж,
пързалят се лъчи ефирни по леда,
проблясва диамантено натрупаният скреж,
а в снежните човеци туптят от лед сърца.
Препускат старите дървета призрачно
и бухалът лети в без звучие обвит,
и отново всичко е различно
като в стара сага, в древен мит.
Снежинки падат - пеперудени воали,
танцуващи безгрижни балерини,
ефирни феи в пелерини бяли,
на щастието сякаш са роднини.
Това е зимата - магическа принцеса,
вълшебница със ледена корона
със сърце и със душа на поетеса.
Такава я видях, така я помня...
Тогава бях на няколко години,
когато случи се със мен това,
но кажете, има ли причина
да не вярвам и сега във чудеса?