Оригинален текст
Тя (Мариана Бусарова):
По кожата ми бягат отражения.
Жаравата угасна в съсък тих…
Едничък блясък от високо напрежение,
в живота ни дописва тъжен щрих.
Отиваш си. Очите ти не виждам.
Из мислите ми бяга тъмнина.
Отдавна тя в живота ни приижда.
Допълва някак общата вина.
Да кажа… „остани”… така е трудно…
Изтръпнало сърцето ми мълчи.
Въздишката ти сякаш ми е съдник.
Отбягваш ли пак моите очи?!
Така ми е студено. И бездомно.
Вратата се затръшна с трясък див.
Завинаги навярно ще те помня.
Обичай пак… живей, бъди щастлив…
Той (Васил Иванов):
Душата ми е ледена пустиня.
В скования ми дъх проблясва скреж.
Ти някога бе моята богиня,
извикваща първичния копнеж.
Прекланях се пред женската ти същност.
Качих те на висок пиедестал.
Опиваше ме с ангелска безплътност.
Въздигна ме в очите ми до крал.
Но после в миг фалшивите окови
пропукаха се сякаш са стъкло
и сринаха се крехките основи
на чувствата ми – счупено крило.
Сега съм сам и в мрака съм изцяло.
Удавих се в поредния мираж.
Но сигурен съм, че при теб е бяло –
в краката ти се гърчи някой паж.
Моментът на разминаване (Жени Иванова):
Очите ѝ са луднали вселени.
Струи от погледа му тъмен страх.
Лавината от срутени морени
се свлича с бесен грохот между тях.
И думите се стрелват на откоси,
оголвайки до кости светове.
Прекършената вяра (без въпроси)
умира сред студени дъждове.
Сълзата ѝ в кръвта му се съблича,
с невронен пулс в сърцето му тупти
а в дланите му времето се стича
с агония на счупени мечти…
Разминаха се... Сблъсък на планети
в хазартен водевил… цигарен дим –
ези… тура… и купища монети,
допълнен с бърбън и размазан грим.