Оригинален текст
Пълната ми чаша със сълзи
шепне в мрака нежно на тъгата.
По стената паяк е. Пълзи.
Все до мен е. Но не е приятел.
Но дошла е вече – няма как
на по бира каня я неловко.
Да поседне правя семпъл знак.
Крясък чувам зъл. На кукумявка…
Тя тактува с острия си ток,
с нокът дращи сините ми вени.
Тегне ми подобно на оброк –
днес е тука. И седи до мене…
Бирата горчи ми, но мълча –
че какво ли с нея да говоря?!
Искам просто да я залича
не за минали неща да споря.
Гледа ме през моите очи –
няма да си търся огледало;
всеки миг до нея ми личи –
белег мрачен по лицето бяло.
Тостове не вдига с радост тя,
няма и причина да празнува!
Стана ли подвластна на скръбта
дълго тя с душата ми пирува…