Магьосницата

Васил Иванов:
Магьосницата в гарван ме превърна,
за да ѝ служа докато съм жив.
Сестра ми окончателно посърна,
че аз съм огледален позитив.
Перата ми са бели като пряспа.
Да нося светли вести съм призван.
А тя с безумен крясък всички стряска,
по-черна е от дяволски казан.
Магьосницата, наша господарка,
владетелка на цял мистичен свят,
извиква снежни бури, суша жарка,
спасява от потоп обречен град.
Трептят във въздуха вълшебни струни,
звънят звънчета сякаш от сребро,
когато тя магическите руни
изписва само с моето перо.
Тогава е с усмивка лъчезарна…
Не ето, идва някакъв момент,
превръща се в сукуба най-коварна.
И в джоба слага всеки опонент.
Двулика. Ин и Ян. Не ще и дума.
Проблемите ви в миг ще разреши.
Заплащането?! Само ще ви струва
парченца от безсмъртните души.

Мариана Бусарова:
Свещта е черна. Огънят ми свети –
проправя път през бездна с лепкав мрак.
Съдбата прави странни пируети.
Рисуват руните ми таен знак.
Разкъсвана от своята природа –
препивам с чернотата в нощен час!
Повярвайте – незнайна съм порода –
намирам чистите души сред вас.
Заслуженото всеки получава!
Пристрастията нямат място в мен.
Ни черното, ни бялото забравям.
Зората срещам с поглед несломен!
И както в мене всичко е двуяко,
тъй сплетен е човешкият ви свят.
Да прегреши душата тихо чакам,
с надеждата за ден от обич сгрят…

Жeни Иванова:
Заспиваш ли?!... Недей!... Защото идвам.
Ще потрепери каменният праг
преди да осъзнаеш, че се сливам
със сенките като вековен враг.

И по човешки не познавам милост,
а ти си жертвата на моя мрак...
Палачът в мен изпитва тъмна близост
с тотема си на кръвния близнак.

И ангелски крилете ми потрепват.
Молитва, чувам, песенно ечи,
а пулсът на сърцето ти отеква
сред вопли на изгубени души.

Предричаш ме по изранени длани –
житейската черта е кръстопът...
звучат за теб свещените камбани,
руши се на сълзите ти брегът.

Дали усещаш колко е първично
и как се сливаш бавно с вечността.
Не знаеш ли, че всичко става лично
щом будиш бесовете у жена...