Оригинален текст
Времето полека се е свило в бръчките,
по изтерзаното от пътища лице.
Потънал в спомени, събираш съчките.
(Но от съчки цвете как да порасте?)
Да палиш огън с влажните, ще загорчи,
а сухите набързо се превръщат в пепел.
Искрата пък е в теб и те боли, боли...
Отдавна някой, че си старец, ти е рекъл.
Косите, белите, те парят в незабрава,
а ти във чекмеджета я подреждаш.
Есен е. Във края. Знаеш, малко ú остава.
Въздъхваш и клепачите навеждаш.
Криеш си очите - пристани самотни,
пропити с толкоз срещи и раздели.
Там, във ъглчетата съвсем сиротни,
две сълзи от плахост са се сврели.
Намерението ти за слънчева усмивка,
непосилно днес разтегля устните.
Уморен си. Тя е мълчалива и не бликва.
Изтичат си годините ти. Пустите...