Оригинален текст
Изпи ли ме със устни от печал,
разкъса ли ме със ръце безплътни,
превърна ли ме в глътка кал,
погълна ли ме със очите мътни?
Изряза ли от мен парчета,
жигоса ли ме със целувка сива,
открадна ли жената и поета,
сълзите ми избърса ли с коприва?
Загърна ли се в синия ми блясък,
потече ли от моите недра,
отнесе ли ме с кървав тласък,
създаде ли ме във купе от тишина?
Оплете ли ме - паяжинов грях,
роди ли ме - разплакана вселена,
изсвири ли ме със клавиши страх,
с душата ми написа ли поема?
Знай, моите устни са бодлива тел
разкъсващи плътта, като бръсначи...
Предизвика ме. Да, жеста ти е смел,
но ще пищиш, щом срещнем се във здрача.
Защо да те оплитам? Ти сама
оплете се с въжето на бесило...
И знай едно - Щом падне тъмнина
ще плачеш със сълзи от кърваво мастило...
В недрата ти ще бръкна. Ще извадя
дори и скритото от теб самата...
Ще видиш във очите ми как свети ада
и после... ще се слееш с тишината...
Парчетата месо от твойто тяло
храна ще са за горските кошмари -
Поезията е мъртво огледало.
Повярвай ми... Разбра ли ме? Едва ли...