Оригинален текст
Незабравата увисна в стаята
като тъжен прашен полилей.
Като лунна приказка забравена
самотата почна тихо да люлей.
Спомени с отенъците на лилаво
спираха се бавно в моите очи
и пресядаха във гърлото кораво,
с аромат, от който да горчи.
Зениците се свиваха до болка,
ненамерили от връщане следи.
Колко малки могат те да бъдат,
ако помниш, просто ми кажи.
Мълчиш подпрял се на стената
загледан в лампената светлина.
Прегърнал си се силно със вината,
превръщайки я в бяла празнота.
Сълзите искаш с нея да удавиш.
Но водата дави ли се във море?
Уморен си, искаш да погалиш
с изранените от скитане ръце.
Помнейки, пристъпвам плахо
сгушена в уморената ти ласка.
Незабравата ни слива сляпо,
като спомен с влюбена окраска.