Оригинален текст
Задушно е. Наситено с илюзии.
И може би е спряло да ми пука
за цялото изкуствено бездумие
и болката, забита като кука.
Приятно е. Дори е апатично.
Усмивката е лесно заменима.
Събуждането някак е логично,
а топлото е станало на зима.
Забравено е вчера. И простено.
Под цялото, животът е на кръпки.
А миналото, с чувства изхабено,
затрупано под глъхнещите стъпки.
Самотно е. Минутите се пръснаха.
Но моята врата, като за гости,
е винаги отворена и лъсната.
Защо тогава всичко е в недостиг?