Оригинален текст
В ложата ти небесна
се самопоканих.
С призрак млад и звезден
се самонаказах.
Изворно илюзорно пиех
цветно накичена.
О, владелец на Нищото,
скрий ми сълзите!
Там, в морето скришом,
в бисери превърни ги!
Както Луна през пролет
с блянове смутена,
скрива все същ почерк,
на същите пръсти.
Там, в безкрая, където,
те само раняват.
Знам, много близка си ми,
обич прокудена...
Ти, владелецо, нея попитай,
не е ли по-досегаема
от надеждата...
А може би пролетен сън
била е...
А може би време за раздяла
дошло е...