Оригинален текст
Тясно е в килийната ми кожа.
Две очи напомнят на прозорци.
Слънцето не стига.
Като доза
идва светлината му.
На порции
вечер си сервирам мълчаливост -
толкова безвкусна и натяжна.
Тихо е.
Разливам доверчивост
в чашите, пресъхнали от жажда.
Късно е отново да съм бяла.
Дрехата ми вече е закърпена
с нежност, като навик.
Пред раздяла.
Трудна.
От годините раздърпана,
колкото да мога да я нося...
Стегната с колан от отчаяние.
Някога ще падне.
И ще прося -
шепичка любов за подаяние.
Някога...
Защото ще повярвам,
втората ми кожа ще е място -
диво и свободно.
Без да стяга.
Някак си...
Със него ще си паснем.