Оригинален текст
В селото камбаната забрави пак да бие.
Вятърът разпръсна по поляни къщите.
Дори и щъркелът не ще гнездо да свие.
От стъпки улиците наранени - пусти са.
Чешмите са пресъхнали. От плакане.
Кобилиците се разсъхват по тавани.
Бакърите пък окислени са от чакане.
(Прашинка във очите иска да застане.)
И само оня бряг (наричаха го в село Белия),
усмихва се на спомена за лудо детство.
Незабравен. От обич оцелял е целия.
Отива му да бъде чистото вълшебство.
Ще пари дълго във града или пък в мен.
(По селски друми плитките ми тичаха.)
Наричам цвете в мрачен и дъждовен ден.
На всички отлетели... Които ме обичаха.