Оригинален текст
Да напишеш стих за ветровете
и за сърцето си да го пришиеш,
а после някъде във порив летен,
очите със тъма да те покрият.
Да се сгърчваш нощем на кълбо
одран от ноктите на самотата,
а сутринта да виждаш, че било
щастието скрито зад вратата.
Да слагаш сам във себе си умора,
като инфузия за някакво спасение,
а после отново да потърсиш хора,
които те обличат със прозрение.
Да захвърлиш скорошно намерено,
в кладенец напълнен само с тиня,
а после да ти кажат колко верно
показвала пътеката ти в синьо.
Било е нужно. Може би да разбереш,
че всичко трябвало така да стане,
в толкова случайности да избереш,
на приятел рамото да ти остане.