Оригинален текст
Усетиха. Вече няма никой във храма.
И започнаха да идват. Все различни.
Ограбиха без жал иконите. Не плача.
Свикнах стените му да са безлични.
Заместих си сърцето със пустиня.
Жълта. Да ме пари нощем пясъкът.
Нощни птици взех, вместо светиня,
да ми напомня, че съм жива крясъкът.
Останаха ми в мрака само свещите
(човек не спирал никога да се надява)
и пустото от ровенето в грешките,
и оня страх във себе си да ги запаля.
И нямаше недели, само сиви делници.
Утро не покълна. Залезът го давеше.
Цигари, фасове, минаващи безделници,
а огледалото все повече ме мразеше.
Разграбиха ми храма безпощадно,
но там от ъгъла в подобието на душа
една молитва, скрила се на хладно
успя. В напуканите устни се провря.
Заседна, като много дълго крита дума
и започна да крещи от черна самота.
По-малко щеше да боли, ако е чума.
Господи! Искам думата любов да изрека!