В минута на мълчание

изгубен в лабиринта на собственото си създание
тичам без посока в търсене на покаяние,
в минута на мълчание, в ден на отчаяние
как искам да намеря вече своето призвание.
Писна ми да тичам без посока, да се губя
като малко дете и да се чудя, да се скубя във заблуда,
не искам да живея по принуда, Боже, дай ми шанса да пребъда.
Искам като птица да се рея, на глас да пея
и да се смея, искам да лудея и да знам защо живея.
Искам като слънце нечие сърце да сгрея,
а пък за нея, Боже, как кoпнея.
Искам да намеря смисъла да продължа по пътя си,
напред да тичам, бъдещето да градя,
да правя хиляди неща, от сърце и душа,
без да съжалявам щом направя някоя тъпня
Да, допускал съм и аз доста тъпи грешки,
но знам, че тъпите младежки грешки са човешки
и колкото и да са тежки старите, болежки
със времето подменят се като стари дрешки
Минало, заминало, в морето е удавено,
зад гърба оставено, отдавна е забравено.
Подправено, забързано, забавено, направено на филм,
филм непознат
(Още от малък обичам да гледам филми, гледал съм сяк`ви филми:
комедии, екшъни, драми,психо-трилъри,ужаси,
не знам, кефя се да гледам филми)
Майко, съжалявам за всеки път когато съм те наранявал,
за всяка нощ, в която да спиш не съм ти давал,
за всеки път когато бил съм гадна, долна твар,
ето, майко, виж, сам удрям си шамар!
И нека ми се смеят и нека да ме плюят,
но нека всички въздухари първо да ме чуят
за т`ва, че бях в ада не съжалявам,
миналото днес ме кара да се извисявам.
Кой бил там, бе, въздухари, гадни, долни
и кой днес прави траковете болни?
Кой е този, който здраво стъпил на земята,
чупи микрофоните и тресе тълпата?
Блясъка е в очите ми, ума е в главата ми,
любовта-в сърцето ми, а камъка в ръката ми.
Каквото и да става няма да спирам да се боря
и знам, някой ден ще пребъде моята воля.
Заслепен от светлината, хванал господ за ръката,
аз минавам през вратата по средата на двата свята,
Сатаната ме дърпа за краката, иска ме в казана
иска да изпържи моята душа необуздана
спасителя му казва да ме пуска и да бяга,
за да не извади онази, голямата тояга
и да започне да го полага както той полагаше мен
във всяка една секунда, всяка минута, всеки ден.
Докато бях пътник, пътуваш по пътищата неведоми, господни
пътищата безводни, вечно отъпкани, безплодни
пътища любими, светли и незабравими
прилежно осеяни с нещастия непоносими.
Боже Господи кажи ми защо? Аз питам защо?
Дали компасът ще ни отведе в правилна посока,
където умът дълбок е, а душата е широка?
И вятъра дали ще ни покаже радостта,
отнемайки нахално всяка капчица тъга?
Кога ще стигнеме до там, където няма болка, няма страх, няма срам?
Където всички заедно ще бъдеме едно цяло и няма да воюваме за щяло и нещяло.
Кога ще дойде този ден, този, този светъл ден
този ден, този, този светъл ден,
този ден, този, този ден обикновен,
когато света ще бъде променен?
Дали ми пасва настроението, дори не зная,
плод на въображението съм, но ще призная,
че колкото и да се лутам в търсене на рая
в очите на приятелите него ще позная.
И щом позная го ще бъда винаги щастлив,
живота няма да е вече скучен, черен, сив
и текстове ще пиша само с позитив мотив,
в ръката с молив ще се чувствам жив.