Гледай видеото
Оригинален текст
Ние спориме двама с дама на тема,
"Човека в новото време",
а дамата сопнато знае да тропа,
нервира се, даже проплаква.
Залива ме с кални потоци от тропот,
и град от словесна атака,
почакайте, казвам, почакайте, нека..
Но тя ме прекъсва сърдито,
Ах, моля, запрете, аз мразя човека,
не струва той ваща защита.
Аз четох как някой насякъл,
насякъл сам брат си, човека,
измил се, на черква отишъл подире..
И му станало леко..
Смутено потръпнах и стана ми тежко,
но аз понакуцвам в теория и рекох полека,
без злоба, човешки, да пробвам със тази история.
Тя, случката, станала в село Могила,
бащата бил скътал пари, синът ги подушил,
вземал ги насила и после баща си затрил.
Но в месец, или във седмица само
властта го открила и.. съд.
Ала във съдът не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея злосторен,
затворили този субект,
обаче в затвора попаднал на хора и станал човек.
И станал човек..
Той станал човек..(х2)
Не зная с каква е закваса заквасен,
не зная и как е замесен,
но своята участ от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
"Брей, как се обърках и ето ти тебе бесило.
Не стига ти хлеба,залитнеш от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така, въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен!
А може, по-иначе може..
И чакаш така, въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен!
А може, по-иначе може.."
Може, по-иначе може..(х2)
Тогава запявал той своята песен,
запявал я бавно и тихо,
пред него живота изплаввал чудесен – и после
заспивал усмихнат..
Но в коридора тихо говорят, сетне секунда покой,
Някой полека вратата отворил – хора,
зад тях часовой, някой от групата,
плахо и глухо, казал му: "Хайде, стани."
Гледали хората тъпо и кухо сивите, влажни стени.
Онзи в леглото разбрал, че живота
е свършен за него, и в миг,
скочил избърсал потта от челото
и гледал с поглед на бик.
Но лека-полека човека
се сетил – страхът е без полза, ще мре.
И някак в душата му станало светло.
"– Да тръгнем ли?" – казал.
"– Добре."
Той тръгнал, след него те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал: "Веднъж да се свърши..
Загазил си здравата, брат."
Във коридора тихо говорят,
мрак се в ъглите таи,
слезнали после на двора,
а горе вече зората блести.
Човекът погледнал зората, в която
се къпела с блясък звезда, и мислел за своята
тежка, човешка, жестока, безока съдба.
"Тя – моята – свърши.. Ще висна обесен.
Но белким се свършва със мен?
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден.."
Споменал за песен и нещо се сетил,
в очите му пламък цъфтял,
усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
грешите, приятелю, днес – човекът тъй – дума
след дума твърдо редил песента.
Онези го гледали с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали: "Браво, човек!"
Нататък е ясно, въжето изкусно през шията,
после смъртта, но там в разкривените,
в сините устни напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи,
как мислиш, слушателю, ти?
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате, сякаш
като че там сте били!"..
Какъв ти тук ужас?!
Той пеел човека,
това е прекрасно, нали?