Оригинален текст
Навярно съм себична, но ми липсваш…
Когато тишината в мен кънти.
Когато дъжд по покривите плисва.
Когато вятър из косите ми свисти.
Навярно е себично. Да те искам.
Така. Защото. Просто. Всеки път,
щом спомените си за теб преписвам
и сякаш сещам с длани твойта плът…
А след това е неразумно. И безумно!
Но струна съм и пак за теб трептя.
Животът ме прегръща – жарко, шумно…
А аз жадувам за различен свят –
и в него съм в ръцете ти. Горещи.
Говорим и се смеем. И мълчим.
И с трепет всяка вечер те посрещам
с разпуснати коси, без капка грим…
И устните ти сладостни изпивам,
а ти ме палиш с търсещи ръце.
Лицето си в гърдите ти аз скривам.
На топло. Там. До твоето сърце.
Навярно е себично да те търся.
Зад дума. Жест. Въздишка. Или стих…
И в онзи сън от утрото прекършен,
че в него аз безпаметно се крих.
И нека съм себична. Безразсъдна.
Останаха ми думи в строен ред –
приличат на последни. На осъден.
Един изплакан простичък куплет.