Оригинален текст
Ей, не съм такъв циник, че да пиша за това, което, знам, във този миг, върти се в вашата глава. Просто съм от селски род,
животновъд от поколения. Член съм на един живот нормален, даже имам херния... Не от друго, а от туй, че тежи ми битието
и чувствам се кат' сплескан буй*,
че всичко беше ми отнето... Преди години имах крава и малко стадо със овце
(не мога още да забравя
попарката си със млекце...)
Но вкараха ги правилата
и новите стандарти... мат...
Сега не са така нещата,
и чудя се... на този свят...
Че прост съм интелектуално
не мога и не ща да крия!
За мен това си е нормално,
но чувствам се като филия,
която се пече на скара,
на бавен огън при това...
Не казвам: "Мамата му стара",
но иска ми се... Ех, съдба...
С животните не издържах...
Дойде банкер ухилен, тлъст,
и взе ги всичките със смях,
а мен посочи с среден пръст...
Сега въртя се като шматка
сред двора гол и разорен.
Остана само мойта патка
и нощем спинка си до мен...
Отгледах си я от яйце,
със нея си играх и още
я милват моите ръце
в самотните ми, селски нощи...
А тя, проскубана, ме гледа жално
(едноока е горката)
Днес това е май нормално
да се случва из селата...
Жал, не жал, но в магазина
аз подправки ще си купа,
и за Новата Година
от нея... ще си сваря супа...
А после - `айде у градо,
пък дано там да сполуча...
Сбогом, роден край, село -
ех, съдба човешка... куча...