Оригинален текст
В деня,
във който аз съм се родил,
една тополка малка
баща ми посадил!
Както тя ще расте
и ще стане кавак,
тъй и аз да раста
и да стана юнак!
И растяхме със нея.
После аз отлетях.
Колко пътища мѝнах,
колко болка събрах!
А когато се връщах
във родната къща,
аз отивах до ствола ѝ
и го прегръщах.
Моя наборке, дръж се!
Докогато си жива
ти,
и аз ще съм жив,
а съдбата – щастлива!
Мама с татко умряха.
И домът опустя.
Но пред родната стряха
пак ме срещаше тя.
Това лято се връщам –
а пред мойте очи
само стволът,
пречупен от буря, стърчи!
Тя отвън беше цяла
и изглеждаше здрава,
но тъгата и нейната гръд
бе прояла.
Сбогом, моя тополке!
Не тъжи, не скърби!
Не задълго самотна
ще останеш там ти!
След година, след месец,
подир ден или час,
като тебе, пречупен,
ще пристигна и аз!