Оригинален текст
Понякога душата си оставяш в стих,
а никой него не разбира...
Нечут остава тъжният ти вик
и ехото дори не ти отвръща от ефира...
Въздъхваш тежко... Може би друг път
ще те разберат... Но за кой ли път погрешно...
Пред тебе е пореден кръстопът
и пишеш нов... за да го прочетат небрежно...
Цветя засаждаш... А се раждат бурени...
Звезди прегръщаш... А усещаш лед...
И търсиш топлината... Но от мъртви въглени...
Дар или проклятие е да си поет?
Рисуваш с думи други светове,
но колко в тях се вглеждат с любопитство?
А колко лесно е приятел да те предаде,
извършвайки в сърцето ти убийство...
И чудно ли е - Толкова творци
напускат този свят все неразбрани,
забили нож във своите гърди -
mречупили се от душевните си рани.
Така добре разбирам всички тях -
На лудата действителност са чужди!
Не си отиват те, защото ги е страх,
а просто чувстват се ненужни...
Ненужни със това, че са чувствителни,
че всяка болка... се превръща в тяхна...
че не виждат лодките спасителни
сред бурята житейска, страшна...
След себе си оставят своите творби
и закодираните им послания във тях.
Те са малки, огнени следи,
на светлината сред царуващия мрак...
***
Отново къс душа засаждам в стих.
Смирено чакам в цвете да изгрее...
А своята тъга умело скрих
в сърцето си, което тя владее...