Оригинален текст
Тъмно стана отвън, притаено.
Люшна немощно пламък свещта
от дъха, взел си сбогом със земното,
и притихна в дланта ми дланта,
що градила бе; щедро дарявала
ласка бащина, грижа и плод;
вместо думи, с дела осветявала
моя път към достоен живот.
Младостта ми бе мътна река.
Тъй се случи... Допуснах куп грешки.
Ти не вдигна с укор ръка.
Бе родител, другар и Човека,
в чийто поглед (с присъща виталност)
зървах болка за блудния син.
Затова и в години скитални
бях самотен, но нивга самин.
Явно взел съм от твоята воля.
Надмогнах скръбта, слабостта.
Не ми даде за прошка да моля -
опрости ме до грош с гордостта,
че ме виждаш съзряващ; намиращ
и в незнайното верния брод.
Тази блага усмивка, разбираща!
Свята бащина обич до гроб!
Колко пъти наум съм изричал
онези, тъй важни слова:
че те тача, ценя и обичам.
Зная, сторих го късно. Едва,
когато живецът в очите
надяваше здрачното було,
отброявайки с капчици дните
до нашето днешно сбогуване.
И в това пощади ме, изчака!
Галех белите, свидни коси.
Бе ти сладка водицата, тате,
от ръката синовна, нали?
Сит ли тръгна? – Опитвах се, знаеш...
Непосилен за теб, вехне хляба.
Само късче взе – слънчева благост,
с пожеланата прасковка зряла.
Душен август е. Нощ. Зазорява.
Как тежи ми и колко боли!
Иде изгрев, но в него те няма.
Чезнат горе последни звезди.
Небето сълзица отрони –
най-тъжната своя звезда.
В миг едничък стопи се безспоменно.
Ти остави ни трайна следа.