Оригинален текст
Затворена в мраморни чертози
в далечината си кула старовечна
(макар и спяща на легло, постлано с рози)
принцесата, тъй благородна и човечна,
редеше бисерни сълзи във водопади
оплаквайки безмилостните дни,
превърналите се във векове огради,
и рухналите си надежди и мечти.
В плен на древно, страшно заклинание,
осъдена да бъде вечно млада,
и пазена от яростно изчадие
до онзи миг, на своята награда,
когато дойде нейния месия
убил със меча си пазителят гробовен,
за да разбие черната магия,
ковчега и потискащ и оловен.
Но ето, че проточиха се векове...
Тя чакаше с надежда, но полека
изгуби я от своето сърце,
сълзите бавно станаха пътека,
а после се превърнаха в море.
И ето - кулата и се издига
сред езеро от сол, вода, тъга,
и докъдето погледа и стига
не вижда знак, за свойта свобода...
А езерото, то не беше там,
но нейните сълзи го изградиха,
сърцето и сега е празен храм,
последните мечти се изличиха...
*****
Тъй плаче бедната принцеса.
Отчаяна, навън и не поглежда...
Не знае тя, че изкован е меча
на нейната изгубена надежда...
Не знае тя, че в този миг отвън
ранен е звярът, и безумно вие,
и сбъднал се е вечният и сън -
юнак с добро сърце... да я открие...