Оригинален текст
Гледам аз, пред храма,
една жена на плочките стои.
Пред нея даже и бурканче няма
и всеки ден е там, и сякаш бди.
И всеки ден в парцалите и кръпки нови
явяват се, като пластове гранитни.
Не дрехи сякаш носи, а окови -
Възбуди моите мисли любопитни...
А бях видял, че с никой не говори,
и даже сякаш някой не я вижда...
Единствено в очите и умора
прочитах, никога обида.
Един ден спрях пред нея във почуда
за да разбера, коя е тя.
Изглеждаше нормално луда,
пречупена от своята съдба жена...
"Извинете ме, че съм нахален,
но вие как се казвате, коя сте?"
Почувствах се велик, добър, морален,
препълнен с милосърдие и щастие...
А тя погледна мен, а после храма.
В очите и прочетох болка стара.
И каза ми (това не е измама)
"Аз съм вашата... човешка вяра..."