Оригинален текст
Нямам думи, но имам желание
да напиша тук стих вдъхновен
от творба, пълна с мрачно сияние,
с черно Слънце, във черния ден.
Който има сърце е разбрал,
колко болка извира от нея,
колко мъка онзи стих е побрал,
а аз със тези чувства живея...
***
Понякога и аз губя своите сили,
светът избледнява и спуска се мрак,
и виждам безсмислие във своите дири,
а във огледалото... Най-страшният враг...
Виждам себе си - сянка от сива мъгла,
празна дреха обвила нещо някъде в никъде.
От небето тогава се сипе ръжда,
и във птичите песни... чувам призрачни викове...
В този стих се видях точно в тези моменти,
и познах се... в мен зазвучаха камбани...
Като змии обвиха ме траурни ленти
на най-тежките, вътрешни рани.
И все пак... Вътре в себе си сили намирам
и разкъсвам грозните, тежки окови!
Дишам живот, когато умирам,
боря се с всички житейски отрови!
*****
Някъде в никъде живеят страданията
алчно впили очите си в хората...
Може би знае единствена тайната
обладана от тъмното совата?
И когато те влеят своята слуз
във кръвта ни човешка и топла,
всички чувства добиват гробищен вкус,
и отвътре разкъсват ни вопли.
Тогава светът е катранен и гнил,
с дъх на траур, прокиснато мръсен,
един жесток, дебнещ жертвите си дебил -
Жесток е, тъмен е, и е гнусен!
***
Но не трябва, не трябва да останем без вяра,
че такъв е наистина той...
Лично аз се изправям, и мама му стара -
Не, не искам този свят да е мой!
Разплитам с мисли тъмните петна,
дори с кръвта си, цвят различен вливам!
С надеждите си правя светлина,
и сенките с лъчите и разбивам.
***
Нещо някаде в никъде, там където и да е,
място има достатъчно във вселената дива -
Само не и във човешкото сърце,
че нещото, мрак... го поглъща, убива...