Оригинален текст
Нелепа случка... черен миг...
и вик... линейка... кома...
и срутен свят... спонтанен тик...
звезда... към небосклона...
...
Ето ме - стигнах до твоята стая,
но сякаш оловна ми е ръката,
а в мен е и празно, и хаос - накрая
успях да отворя вратата.
Вътре е тихо, неистово бяло,
легло до прозореца - в него си ти -
цяла в системи, апарати вяло
вместо теб дишат, а пулсът им - свети.
С омекнали крачки до теб се домъкнах,
а Смъртта до леглото бе седнала.
Моите очи към нея помъкнах
- Моля те... виж... тя... просто е легнала...
този кичур само... сега ще го снема...
без нея какво съм... да мисля не смея...
моля те, моля те... недей ми я взема...
тя... аз... о, Боже...чрез нея живея...
не можеш ... не трябва ... помисли само...
детето ни... милото... Ти ми кажи
когато се върна и извика "мамо"...
не, не... вместо нея мене вземи...
- Ти, каза ми, май не разбираш.
Сбогувай се с нея. За мен отредена
е вече. Недей да ме спираш.
Аз трябва сега с мен да я взема.
Смъртта се изправи - за ръката те хвана.
Аз също хванах твоята ръка.
Не помня, не зная точно как стана,
но върху ръката й падна сълза.
Дали обичта ми не й проговори
или пък почувства какво е любов -
прегърби се, тръгна - вратата затвори -
мигът се отвори и стана по-нов.
А през прозореца Слънцето светна,
погали те нежно с топли лъчи -
в моите ръце твоята трепна,
а после - отвори очи.