Оригинален текст
Кълбо от змии е небето,
очите им са мълнии зловещи.
По своя път върви момчето
незнаейки, че чакат го надгробни свещи...
Извива се той, като гръбнака на влечуго
между хълмовете - черепи на богове,
но стъпките му тихи чу ги
ехото, във пещера на зверове..
Прошепна подло в техните уши
и те във плен на вечния си глад,
за кърваво месо и за души
излязоха навън, от своя ад...
***
Върви момчето, а небето се взривява -
То вижда, чува, но няма как да го спаси...
Проклето е единствено да наблюдава
и да пролива облачни сълзи.
А то върви, дори и си свирука,
за да прогони някакъв първичен страх...
А може би, го прави и от скука
(това до края тъй и не разбрах)
*****
След часове по същата пътека
под небето примирило се и бледо,
преминаха пак няколко човека,
недочакали го, разтревожени за него...
Откриха само капки кръв, парче от дреха,
от тях разбраха, какво се е случило...
Едно момиче търсеше утеха,
но срещна ужаса и се превърна във плашило...
Без син останалите майка и баща
потънаха във дебрите на лудост,
а ехото се хилеше в нощта
оглозгвайки отдавна мъртвата си съвест...
*****
Аз минах там случайно и я чух -
Легендата, разказвана от вятъра отшелник -
Сега записвам я и я споделям с всички тук,
а също как повярвах и... А бях неверник...
*****
Видях плашилото - жена покрита с дрипи,
превърнала се в камък, обвита в древен мъх -
Два извора в очите и са скрити,
и писъкът, в последният и дъх...
А после вятъра заведе ме до пещерата -
Отдавна нямаше ги зверовете там,
но още кърваво тъмнееше земята...
И в този миг изчезна... и останах сам...
Разкъсах с вик на ужас мрака,
а нещо ми отвърна със ръмжене...
Разбрах - Там ехото отдавна чака
и идваше... сега за мене...
Побягнах. Добре, че виждах изхода отпред -
Светлееше се близък, но далечен,
като око на трол, изсечено от лед...
Избягах... А вече чувствах се обречен...
*****
Разказах я легендата, но зная -
Там пътят с черепите никога не свършва...
Там той е вечност, вплела се в безкрая
и всеки минал го... Отново се завръща...