Оригинален текст
Сънищата си римувам,
от светлина и мрак куплети вая,
в несбъдностите си пътувам
и търся пътищата... водещи след края...
Животът ми е в сектор въпросителен,
а знакът Х до болка го разяжда,
и всеки следващ дъх е относителен,
пък отговорите... пораждат нова жажда...
Разплитам възли от стомана нереална,
а те оплитат ме във мрежи от лепило -
Събирам космоса във тъжната си спалня,
надеждата въже е... на бесило...
И колко пъти аз по него се катеря
към слънцето, затворено във полилея,
за да се срещна със поредната химера...
И виждам своят труп... до нея...
Люлеят се безгрижни и озъбени,
целувам им челата вледенени.
Не дават топлина смълчани въглени,
актьорите дори не са и зрители... без сцена...
В поезията е моето спасение,
но всъщност може би и тук се лъжа?
Очи невиждащи ме гледат със презрение
и време е... със този стих да свърша...
Отново сън тук може би римувах
с иглите на реалния живот...
Във него дишах, плаках, съществувах,
събличах дрехите си... с всеки нов куплет...
Сега съм гол, но истински до края
(дано не ви смущава този факт)
затворен в куполът на илюзорна стая,
излял безумието си... в стихотворен акт...