Оригинален текст
Завършва сватбата. Излизат
и тръгват гостите пияни.
Залитне някой, друг го хване.
Там екне песен, тук пък смях.
Затихва всичко подир тях.
Преваля бавно полунощ.
Блести в небето лунен нож.
Последни лампи се гасят
и скоро всички ще заспят
кошмарен или хубав сън.
Мария тръгва за навън.
Една съседка слиза с нея
по стълбите, случайно уж.
Вратата тя добре притвори,
и тихичко я заговори:
- Марийче, знаеш, че със вас
не сме роднини, но роднини
в душата си ви имам аз.
Със вас се знаем от години.
Ти като мое си дете.
Обичам те и на ръце
съм те държала не веднъж.
Ще те запитам нещо важно,
но искам да ми кажеш вярно -
събирала ли си се с мъж?
Мария беше засрамена,
ала не беше никак трудно
за нея да е откровена.
- Не съм се. Никога до днес.
Прегръщали сме се, танцували,
понякога сме се целували
с приятели съученици,
но нищо друго.
- Тъй си знаех.
Ами сега, във тази нощ,
разбираш ли какво ще стане?
Отвърна:
- Знам, ала какво ли -
това, което сме говорили
с приятелки-съученички.
Но аз пък нямах и от тях
такива, дето да са ходили...
- Не трябва само да се плашиш.
Не бива и да те е срам.
Щом се е случвало със всички,
и с тебе трябва да се случи.
Аз ум не искам да ти дам -
то няма нещо да се учи,
но да не вземеш пък да плачеш,
да му отбягваш, да страниш,
та него да го притесниш.
Гали му се и го ласкай -
каквото иска, му го дай.
Той ако нещо се смути,
не бързайте, не се винете.
Ако не стане пак, поспете -
сънят ще го преобрази.
Гали му се и го ласкай,
самичка всичко си му дай.
Туй исках да ти кажа аз.
Отивай, и на добър час.
Пък що са нощи - са пред вас!
Говореше й, но Мария
я слушаше като в мъгла.
От всички казани слова
едва ли нещичко разбра,
и със замаяна глава
прибра се в стаята. А там
полусъблечен, чака Веньо.
Блести юрганът от атлаз.
Прегърнаха се.
- Съблечи се!
- Ох, Вене, много ме е срам.
Угасвай лампата!
На тъмно
тя бързо дрехите свали
и се намушка под юргана.
Усети го изгладен, чист.
До нея Веньо се провря,
страна в страната й допря,
бедро в бедрата й опира.
Мария, тръпнеща, замира,
а сърчицето й - на-на! -
като на птиче във капан,
тупти под неговата длан.
Тя му прошепна отмаляла:
- Ах, моля ти се, остави!
Сега съм страшно уморена,
и ме е срам, и съм смутена.
Мъничко нека полежим!
- Добре, любима, полежи.
Аз ще почакам, ти - поспи!
Ще чака той, но как се чака,
когато тя се е съблякла
и му е влязла във леглото,
и няма кой да ги смути!
Той целият от страст пламти.
Стомахът му се е присвил.
Не стига въздухът в гърдите,
той често, ускорено диша,
пресъхва гърлото, гласът
пресеква в шепот, а ръката
върви нагоре по бедрата,
пълзи нагоре към корема,
върху бикините се плъзва,
във ластичето им се спъва,
подпъхва се и ги опъва
надолу, за да ги свали.
Мария, тръпнеща, мълчи,
но с нещо да го облекчи
тя леко таза си повдига.
Бикините покорно слизат,
до коленете й достигат.
Тук малко му помага пак -
от тях измъква своя крак.
Да се отпусне все не смее,
но Веньо вече е над нея
и жадно търсят - да се слеят,
уста в уста, душа в душа,
копнеж, и пареща сълза
от нежност и от сладка болка.
Издигнати над небесата,
те бавно падат на земята,
като люлян от полъх лист.
Лежат с изпразнени тела.
Леглото бавно ги люлее,
и тъй приспивно ги люля,
додето слънце ги огря!