Оригинален текст
А майката на Веньо ден не губи -
със енергичност своя син учуди.
Изпрати хора да отидат, да подпитат,
и за Мария всичко да разпитат.
До втори януари тя узна
за мислите на другата страна:
че майката, бащата - са съгласни
и че със радост с тях ще станат сватове.
Ала Мария трудно ще склони -
все търси начин да се отклони:
" Ще кандидатствам пак... Ще си завърша...
Чак тогава. Не! Въобще! И дума да не става!"
Научил как Мария отговаря,
посърна Веньо, сякаш бе попарен.
Но майката оръжие не сложи -
тя на бащата делото възложи.
При себе си баща му го извика
и неговите чувства да изпита,
за всичко най-подробно го разпита.
Разбрал, че истински синът му боледува,
и тая болест с брак ще се лекува,
каза:
- Със всичко аз ще се заема.
А пък заема ли се, ще я взема!
Но ти добре за себе си мисли -
оттук нататък как ще се държиш!
Това момиче ако го излъжеш,
избирай си дърво, готви си вЪже!
И нож си наточи да се заколиш!
И нищо вече няма да ме молиш!
Тук, въпреки че сериозни бяха,
синът и майката едва не се разсмяха.
Какъв е Булба този възрастен добряк!
С разбиране си кимнаха все пак -
настройва се да върши нещо важно,
простено му е да продава важност!
За да изпипат хубаво нещата,
събраха се бащата със бащата.
Бащата на Мария бе решил -
Мария трябва да се задоми.
Момчето може и когато иска,
момичето - когато го поискат!
- Отказвала! Ами какво да казва?
Та кой я иска - само си приказват!
Елате вие както си е ред
от по-преди, със всички салтанати.
За нея няма по-добър късмет,
така че ще си озъпти ината!
Момичето си аз добре познавам -
затуй съм й баща - и обещавам,
че върнати не ще ви посрамиме.
Аз знам насила хубост че не става,
но работата тук не е такава.
Със Веньо те във всичко си се схождат,
физически и всякак си подхождат.
Дори сега Мария да не скланя,
подир години ще ни благославя.
Повярвай ми - не ще се пишманиме!
Със вас ще бъдем сватове за пример!
Ще им помагаме, дорде сме живи,
да се разбират и да са щастливи -
във къщата им нямане да няма,
че нуждата е болест най-голяма...
Те още си говориха, и пиха,
и като сватове се разделиха.
Ще кажете - това не е типично!
Решат ли младите да сключват брак,
поставят старите пред свършен факт!
Но аз ще кажа, че когато нещо
в живота става за единствен път,
зависи как е станало при тебе,
а няма толкова решаващо значение
дали е правило или е изключение.
А привечер на следващия ден
коли като на сватба запищяха.
Те в уличката на Мария спряха.
Измъкнаха се хора пременени,
роднини и приятели на Веньо.
Мария зад прозореца изтръпна -
видя ги и уплашено се дръпна.
Баща й ги посрещна с пълна кана.
Във гостната, да пийнат, ги покани.
Започна разговорът отдалеко,
тъй както в старо време бе прието.
А младите при тях какво да правят -
оттеглиха се те във друга стая.
Тук празника на Новата година
си спомниха - как весело премина.
За всекиго по нещо споменаха
и си казаха, че ще е добре
ако традицията не замре
и ако по-начесто се събират.
Запита я - нали не му се сърди,
че е поискал там да я прегърне?
Какво да прави - страшно я харесва!
Да, той познава не едно момиче,
ала Мария е над всички и по всичко!
Казал на своите. А те - и те я искат.
И ето ги - дошли са да я искат!
Отказваше Мария, че е рано
и неочаквано. Че малко се познават.
И как така внезапно да реши -
разбира се, че може да сгреши!
Тя въобще не мисли да се жени.
Пък ако му е времето на Веньо,
то има много по-добри моми -
да търси с друга да се задоми.
Но, както досега, тя нито дума,
че съществува Любо не продума!
До нея седнал Веньо на леглото,
глава към нейната глава склонил,
ръката си положи на бедрото й.
Тя не разбра кога вратата се отвори,
чу само как баща й заговори:
- Охоо, докато ние там сме пили,
те тук добре са се усамотили
и както виждам - всичко са решили!
Да е честито!"
- Ама татко!
- Млъквай!!!
С поглед строг,
привикнал вкъщи да го считат бог,
душата й уплашена смрази.
И дума да му възрази не даде.
И в тоя миг Мария се предаде!
А сутринта пристигна, но защо,
от Любо закъснялото писмо.
След като волята се бе се сломила,
у нея не остана капка сила.
Не издържа, когато беше жива -
сега ли да започва съпротива!
Като насън сред хората вървеше.
За Любо страшно много й тежеше,
но вечно беше с някого, и тя
едва във петък след обяд успя
на Любомир да прати телеграма,
от седем думи, като удар с чук:
"Не идвай! Вече съм омъжена за друг!"
Наслада по-голяма няма
от туй, да вземеш душ след смяна.
Обаче душ подир наряд
те прави да възкръснеш. Млад
да се почувствуваш отново.
Ти се изправяш по-висок,
светът изглежда по-широк,
умората ти се измива,
безсънието си отива
и ти отново си готов
за труд, за подвиг, за любов!
Тъй цял сияещ, весел, Любо,
в парадна куртка, с нова риза,
последно в спалното си влиза,
набързо, с весели шеги,
с другарите да се прости,
а след това да грабне влака -
към своя град да полети!
Подадоха му тихо телеграмата.
Дори не го накараха да кляка.
С препълнени очи избяга в мрака.
Прегърна калната земя, заплака.
- Момче, стани! Не трябва да допуснеш
да те сломи любовната печал!
Това, което ти сега изпитваш,
и аз на времето съм преживял.
Ще ме запиташ - как съм издържал?
Щастлив е, който в своя земен дял
измяна никога не е видял.
Щастлив е също, който е видял,
но златната поука е разбрал:
каквото и да става - да се смее;
каквото и да става - да си пее;
каквото и да става - да живее!