Оригинален текст
За Веньо ясно - севдата го свива.
Ала защо Мария не заспива?
Защо като божур пламти лицето
и от какво е толкова щастлива?
От нищо друго - само младостта
ни дава щастие, и любовта -
когато е препълнила сърцето.
Любов към Любо! Милият, къде е?
Дали си спомни в тази нощ за нея?
Къде студува и къде въздиша?
И тя реши писмо да му напише!
Кажете ми, всесилни небеса,
това писмо аз как да поднеса?
Знам - моят грапав стих пред неговата проза
ще бъде грозен трън пред свежа роза.
Преглеждам го, потръпвам и бледнея -
нима да го превеждам ще посмея!
След Пушкин и писмото на Татяна,
ще ме застрелят - с право - за измяна!
Та как със Пушкин аз ще се сравня -
той на Парнас, а аз - във дън земя!
И как перо със него ще сравня -
той на Пегас, а аз - върху свиня!
Захващам се единствено защото,
е невъзможно да се мине без писмото!
"Любими Любо! Любо! Любо! Любо!
Ти мое слънчице, ти мое светло чудо!
Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Целувам ти очите и страните!
Целувам грапавото ти езиче!
Докосвам ти страните и лицето!
Ти целият си вътре в мен, в сърцето ми!
Сега се чувствам три пъти щастлива:
щастлива съм, защото теб те има;
щастлива съм, че щом заспя, ще те сънувам;
щастлива съм, че с тебе разговарям
сега със думите в това писмо!
Напразно казваше, че ще ме грабнат,
ще ме улисат ежедневни грижи
и чувствата към тебе ще отслабнат!
Където и да съм - за тебе мисля!
Когото и да видя, го сравнявам
със тебе, и безкрай се уверявам
че няма като тебе друг човек!
Припомням си къде сме били заедно.
Припомням си какво сме си говорили.
Но ме спохожда тайно безпокойство -
за откровеността ми ми прости,
че в образа ти, от предългата раздяла,
ми се изгубват някои черти.
И затова така копнея да те видя!
До днес във всичко съм ти била вярна.
Обичам те и вярвам, но не мога
от теб да скрия и една тревога:
яви ми се нечакан кандидат.
И всички мои близки в тоя град
са се заели тази работа да стане.
Заобикалят, отдалече ми го хвалят,
обаче като кажа, че не искам,
и те започват явно да натискат.
И мама, и роднините са лесни -
аз зная да се разбера със тях,
ала от татко много ме е страх!
Как ми се иска нещо да направиш,
да си ме вземеш, да не ме оставиш!
Със нещо смело да ме ободриш,
със нещо силно да ме подкрепиш!
Обичам те и вярвам, но не знам
нещата как ще тръгнат по-натам?
Дали пък няма да се промениш,
да ме оставиш, да ми измениш?
Обърквам се, не знам какво да правя!
Една единствена молба към теб отправям
и няма да се отрека от нея никога:
Не ме забравяй!"
Читателю, кажи какво разбра?
Аз сам съм удивен, защо да крия:
какви ги е написала Мария!
Та ние бяхме до одеве с нея
и знаем кое колко е, къде е.
Какво цели със своето писмо?
Дали е остра женска интуиция
или е гениална предвидливост?
А може би е хитрост - да опита
тъй любовта на Любо да изпита?
Или да го подразни, но едва ли -
във него мъжка ревност да разпали?
Дали пък, без самата тя да знае,
и без пред себе си да го признае,
така да стане тайно не мечтае?
Като избързам малко, ще река -
така добре се сбъднаха нещата,
че сякаш бе ги писала съдбата
със своята всезнаеща ръка.
На мозъка и земното кълбо
отчасти опознаваме кората.
Какво обаче в дълбините става -
на нас ни липсва всякаква представа!
Сам Любо беше безпределно искрен,
и затова, без миг да се замисли,
повярва всичко за най-чиста истина.
В най-първия момент бе разгневен.
"Как може да се усъмни във мен!
Как е възможно да е толкоз слаба -
подхвърлили й нещо, тя припада!"
Ала гневът изчезна като дим -
любимия не можем да виним.
За нея, може би, наистина е тежко.
Той трябва нещо бързо да направи.
Разбира се - нима ще я остави
на някой друг! Отива си веднага
и край на тая дивотия слага.
Със сключване на брак! Те със Мария
ще бъдат женени, и стига да се крият!
И стига близките й да я плашат,
че ако с оня работа не стане,
тя може и мома да си остане!
Устата им на всички ще затвори!
На друг не я оставя! Ще се бори!
И няма да се бави, да протака -
тя пет-шест дена само да почака -
ще вземе отпуск, ще се върне в Карнобат,
и женен ще напусне своя град!
Написа и на своите писмо -
уверен беше, че ще ги зарадва.
Мария те отдавна я познават,
обичат я, на двамата им вярват,
и няма страшно за Мария, щом
ще я приемат с радост в своя дом!
Написа две писма, два плика взима -
до майка си и своята любима.
Но утре в пощата писмата ли ще пусне -
кога ще тръгнат, срока ще изпусне.
И Любо се измъкна през оградата
по гуменки и анцуг, и затича.
Пробяга десет километра крос -
какво са те, ако човек обича!
Експресен влак бе кацнал на перона.
Откри веднага поща на вагона,
писмата пусна и, като крилат,
пробяга километрите назад.
За тази му простъпка през нощта,
нито приятел, нито враг узна.
След туй си легна, ала от безсъние,
едва дочака докато се съмне.
На ротния си, като пред баща,
разказа всичко - как стоят нещата.
Каза, че страшно много умолява;
ако с молба не става - настоява;
ако ли пак не може - ще избяга,
но в случая не трябва да отлага!
Усмихна му се командирът само.
Постави длан на младото му рамо:
- Добре, отивай, щом си се решил
и щом момичето си заслужава.
Аз знам, че който рано се ожени
и рано наяде, не съжалява.
Но в отпуска сега е първа смяна
и повече не може да се мръдне.
След караула, в петък, ще си тръгнеш!
От отговора Любо бе доволен -
за повече не бе помислил и да моли.