Оригинален текст
Вълни циклопи набраздяват океана,
бучи зловещо черен вятърен титан,
и с всеки негов порив, нова рана,
нанася на водата неговият ятаган.
А кораб там се носи с отчаяние
и бори се, но вече се предава...
Брегът е на вселени разстояние.
На милост той не се надява...
Уморен и безсилен екипажа
моли се единствено за чудо,
но готвят се вълните да го смажат
в прегръдките си, и във свойта лудост...
Зора цъфти на хоризонта и ухае.
Спокоен е океана и ленив,
а вятърът със него си играе
доволен, отпочинал и щастлив.
И облаците гривести, кокетни,
се гонят сред небесното игрище.
Приличат те на призрачни букети
танцуващи сред нищото...
На дъното на океана плътен мрак
разтлал се е и тук е от еони,
на светлината стар и вечен враг -
Той даже прави се, че не я помни...
Животът тук е чужд, несъвместим
е с другия, под слънцето цъфтящ.
Сред тъмнината сепии разстилат черен дим
под неговият всепокриващ плащ...
Тук скрил е той колекция от кости
на кораби, моряци и надежди -
Прегърнал ги е мрака в ноктите си остри
и зорко бди, под гъстите си вежди...
Той чака, дебне, наблюдава,
за нови придобивки в нея -
На жертвите се наслаждава
със щастието на злодея...
И ето, новите останки стигат
до дъното - Забиват се във тинята.
И облаци от течно зло обвиват
парчетата, разбити от стихията...
Брегът отдавна вече е мираж,
а чакащите там ще остареят
под сянката на фара - страж,
забравили отдавна да се смеят...
Любовно вятъра вълните гали.
Търкаля ги и гмурка се сред тях.
Той не може да обича и да жали...
Той няма съвест в буйният си смях...
Съществува и живее във мигът
и затова е, може би, безсмъртен...
Безразумен е, както е без плът,
но по е беден... от човека смъртен...
***
Да, има във живота урагани,
но има в него също и друг зов -
Човекът винаги е страдал в рани,
но винаги е имал... и Любов!