Тротоари

Всичко ще свърши твърде скоро,
а не искам да изпусна дори момент.
Дайте ми още миг поне, кратък, колкото и обикновен.
За всичко прекрасно, което нямахме шанса да обикнем.
Свалили обвивките, заобиколили обидите.
Без тях сме забравени, плашила прорязани
От болка с тях сме стъкла от очила, напразна униформа.
Просто призраци, нарисувани с прозрачен мрак,
а вятърът опустошава в нас, удължава анимацията.
Унили, сиви, диапозитиви ослепели от гняв,
за да не четем оставеното по тези тротоари.
Разказвай!
Точно година след смъртта на дядо ми
в един от най-слънчевите и приятни
февруарски дни, граните надписи
и вятърът около нас пищи.
Явно няма смисъл да се опитваме да запалим
свещи - гаснещи.
Ефирът е все по-наситен.
Забил поглед, търся позната физиономия в облаците.
Толкова сме крехки и преходни като всички неща,
които похабяваме в тези последни дни.
Винаги има за какво да съжаляваме, да леем сълзи
занадежди зашити с бели конци.
Пътят напред е горчив.
Но като всяка отделна снежинка се гордея, че съм жив.
Бабе, и до днес се надявам на прошка.
Не те оставих да ме научиш как да вярвам в Бог.
Научи ме да давам любов и да правя добро.
Не е възможно да има, няма по-важен урок.
Егоцентричен, неебателен, материален човек,
но не се радвам на тва, щот вече не съм малко момче.
Отпразнувай лошите си черти сега, пишлеме.
Само времето кара мъжлетата да станат мъже!
Да бъда преживяла, а не за другите ме прави
личност - един човек и нищо.
Желанието да си отиде един път повече от сетния си час
и сетне в очите на онези, които го обичат.

Не ще ми стигне един живот да обичам жена си.
Не ще ми стигне един живот да видя света.
Само един живот да правя квото знам.
Не ще ми стигне един живот да се разхождам
по тротоарите на София. (2х)
Как си днес?
Бих ти дал да отнемеш всичко от мене.
Летящо време..