Оригинален текст
Бели зъби висят от настръхнали стряхи
над смълчаните улици в старият град.
И врабчетата разрошени, хвърлят погледи плахи -
Това ли е техният вчерашен свят?
Те изпратиха всички прелетни птици
и останаха верни на родният дом.
Тъй самотни люлеят се тънките жици
сякаш махат за сбогом, или правят поклон...
А земята се шири - белоцветна пустиня,
недокосната, свежа, и затова сякаш тъжна...
Под оковите - преспи, тя е вече робиня,
но напролет отново изпод тях ще възкръсне.
Дотогава обаче ще бушуват вихрушки,
леден вятър ще реже и ще вае титани,
и ще пукат дърветата от студът, като пушки
в своите брони, от лед изковани...
А когато безвучие обладае света
само воя на вълците ще събужда ехото,
по стъклата ще цъфтят несадени цветя,
но напразно ще търси живот в тях окото...
А иначе така е красива
природата в плен, на снежният валс -
Но това красота е, която убива,
красота, която не дава нов шанс...
Недей обаче мисли за злото във нея,
че просто така устроен е света -
Човек умира и дори и Гея
ще изгори, сред звездната мъгла...
Във всичко е заключен този ход
зад който винаги е тя, смъртта!
Съмнявам се, че вечният живот
познава го дори... и вечността...