Оригинален текст
(Божидара)
Градът уморен тази вечер притихва...
Тишина го обгръща, като гъста мъгла...
Мрак го поглъща, самота се усмихва...
Сама си, сама си, сама си, сама...
Вървиш...накъде, ти самата не знаеш...
Пустота, студ и мрак те понасят натам...
Страхът, копнежа, болката да опознаеш
и да желаеш пак да се накажеш сам...
Понасяш се в танц и летиш до забрава...
Чуваш себе си някъде в нищото плаче...
Крещиш, ала вече отдавна си няма...
Вървиш все едно, ала някой те влачи...
Във гората от сенки на минали дни
полужива те заравя сърцето...
И изгубена пак в лабиринт от стени
те намира пак нечие ехо...
Да почувстваш на вятъра топъл дъха,
как се стичат и топлят сълзите...
Как във тялото бавно нахлува кръвта
и колко живот ти предлагат мечтите.
Как се буди красив, светъл ден
и лъч надежда по лицето пари...
Че ехото е там непроменен
заровиш ли се пак ще те извади...
(Надежда)
Аз няма да ти казвам да се спреш,
щом лесния живот те забавлява.
И няма да се моля да умреш,
щом от това на мен не ми минава.
Аз няма да ти викам: "Остани!",
когато пак напускаш ти света ми!
И няма да те моля: "Замълчи!",
когато пак смущаваш ти деня ми!
Ала всяка дума, сърцето реже като с нож,
макар, че няма я жестоката заблуда,
която будеше ме всяка нощ.
Любов... докрай на мене е далечна.
Остава явна тайна Тя, уви.
Че правила мига без някой-вечност,
вярвала съм преди много дни.
Дали ме ти излъга, щом ме спря,
лесният живот да си живея?
Запали ме и всичко изгоря...
Сега пак бягам, че ще полудея.
Дано... Дано забравя...
За всяка дума, всяко нещо.
Кажи ми, кажи ми, какво да направя?
Изгубих аз пътя...В мен е мрачно, зловещо... Продължавам... Остана ми спомен... Част от себе си, ти ми дари.
С теб двама луди, живота безумен.
Не ми казвай нищо. Мълчи!
Аз зная тук няма виновни...
Изпяли сме си просто песента.
С теб сме скитници, двама ранени,бездомни... Стена бях -
срутих се! Дано не си сам сега!
(Дракончето)
Всяка дума, всеки жест
ти внимателно подбирай,
всяка форма на протест
зад усмивка замаскирай!
Забрави за честността –
разточителство ненужно.
Покажи ти на света
там каквото е заслужил!
Празен поглед във анфас
и преструвка нагласена.
Всички сме във този фарс –
хайде стига се превземаш!
Не пледирай за права,
истини не споменавай,
че опасно е това
някак неудобен ставаш!
Не работиш ти в отбор,
от масовката се цепиш –
следва личностен подбор,
но очите им са слепи
не доглеждат същността,
за човека в теб пасуват…
Тъй върти си се света
и различните все псува.
(Фенчето)
А беше Любовта тъй смъртно бледна,
с окъсана пола – сиротна, бедна.
Очите ѝ горяха от отмала,
а устните ѝ пукнати до кръв
не бяха ни измама, нито блъф!
Не знаех даже как е оцеляла…
До огъня на моята камина
приседна и подпря се тя на скрина.
От греяното вино и наливах,
а тя отпиваше на жадни глътки,
оглеждаше се плахо, като хрътка.
Изглеждаше ми някак си по-жива.
Разказа ми как гонели я дълго!
Наместо огън, станала на въглен.
Не вярвали, че някому е нужна.
Била им като бреме сто годишно
и сбутали я някъде на скришно
от глад да вехне и да се спаружи –
но жилава оказала се тя…
Защо ли?! Била нужна на света!
Без нея всеки ден без шанс умирал,
а в нощите се раждали кошмари
и адът за сърцата се отварял!
„Къде ли Любовта ни се е скрила?!”
Припявали от глад сега сърцата
и свивали се в ужаса стократен…
Но тя при мен поседна зажадняла
за малко хляб душевен, капка вино
и стопли се на огън от камина.
Отдъхнах си, че беше оживяла…!
(Ели)
Тази нощ си отива безсънна
и с поредна пробойна в балтона.
Вдигаш чаша тъга и без дъно
ѝ е съдено май да остане.
До ръба ѝ наливаш, а после
тишината със зъби на хищник
ти задава беззвучни въпроси
и ответите дава самичка.
Че къде ли пак стъпи накриво?!
Дупки колкото искаш тук зеят,
а животът в окраски на сиво,
ти отнема ищах да живееш.
А нощта се загръща в балтона,
зиморливо придърпва яката.
Сиво утро. Сиви глъхнещи тонове
и житейски изтрити понятия
те преследват по пътя неравен.
Кой си тръгва и кой ще остане
няма връзка с приличните нрави!
Оцеляваш, избегнал капаните…
(Злати)
Сънувам ли? Кажи ми че сънувам...
Косите ми са медно-златна свила,
в очите ми небето се е скрило
и в мислите ми теб с любов рисувам.
А ти ме гледаш с погледа канелен
и нежно замечтан ми шепнеш рими
за някаква безкрайно бяла зима
и как сервираш ми кафе в неделя.
А после палачинки ти завивам
с домашното ми сладко от къпини -
мигът е с простота на сън застинал,
а времето е непозната крива...
Сънуваш ли... Признай си, че сънуваш
за меките ми медени къдрици,
за думите, които като птици
по листа бял с нас римите жадуват.
Не се отричай от съня. Боли ме,
когато твърде рано се събуждаш
и казваш, че в живота ти съм чужда,
и призрак съм без тяло и без име.
Сънувам ли те... Вече не сънувам.
Заспивам и се рея безпризорна.
Душата ми загубена и морна
Измислена любов не ще бленува...