Оригинален текст
Плаващите пясъци на битието
обгърнали са ни отвсякъде зловещи,
и не звезди, а демони в небето
към нас са вперили очи горещи.
Мизерията ни стана втора майка,
прегърнала ни със крило любящо,
а вопълът ни, като писъка на чайка,
разсича въздуха, но не му отвръща нищо...
Кои сме ние? Някакви пионки
под знаменател общ, електорат.
Избираме с надежда други, нови,
а те все същите, живота пак е ад.
А колко светло беше във началото...
Тогава всеки имаше си идеал, мечта.
Душата изгоря, остана тялото,
остана болката и май, че само тя
единствено напомня, че сме хора...
А колко лесно е да бъдеш скот,
да рухнеш пред житейската умора...
Дали обаче е това живот?
Да няма нищо в съществуването ни красиво,
а всичките ни дни, в един клонирани...
Зомбирани тълпи - това убива!
Душите губят се, сърцата са кремирани.
Това ли искаме да стане? Този път,
по който сме поели, там ни води.
По-страшен е дори от страшният последен съд!
Звънят веригите на роба без окови...
Това е истината! Вместо свобода,
надянаха ни пак хамута робски!
И вместо всички хубави неща
получихме единствено живота скотски...
Но има във историята ни стара
една вековна истина - закон:
Народът ни гори, но не изгаря,
и в боен вик превръща своят стон.
Защо ги няма толкова народи,
империи изчезнаха в руините
на миналото, а ние устояхме - тук сме!
Историята ни изкована е в годините!
От всичко има в тях, да бъдем честни!
Но винаги завършвахме с победа!
Народе, чуй гласът на бойните си песни,
сега историята нас гледа!
Гласът ни време е да бъде чут
от тези, към които е насочен!
Живот достоен искаме, с достоен труд,
и край на този кръг порочен!
Достатъчно сме плащали за чужди грешки
на управляващи, поклонници на Юда!
Ръката ти е нежна, но и тежка,
щом произнесеш Последната присъда!
