Оригинален текст
(Op.Prod)
Когато на скръбта воала се разстеле
и хорска завист легне над твоите мечти,
когато те прекърши на тежки грижи бреме,
ще ме потърсиш ти.
Когато светла радост душата ти обземе
и слънчев лъч игриво лице ти озари,
когато влюбен вятър косата ти поеме,
ще ме извикаш ти.
Когато мъст горчива разума ти обсеби
и присмех и омраза в душата ти ехти,
когато се почувстваш излишна, безполезна,
ще ме проклинаш ти.
Когато пък поискаш приятелство нетленно
и светло възкресение във земните си дни,
когато зажадуваш за обич споделена,
ще ме обикнеш ти.
(Bat Rado)
Кажи, какво успях да проиграя?
Какво сгреших? С кое те нагрубих?
Поне това заслужил съм да зная,
ако останалото не простиш.
Не ме мъчи с мълчание сурово;
едва ли ще спечелим от това.
Безмълвието гневно е отрова,
която изтощава любовта.
Едва ли трябва толкова безславно
да вкусим от поредния провал
и всеки с упрека да страда бавно,
че не е свойта радост изживял.
Преди да пипнеш нишката последна,
кажи ми във какво се провалих
и ако присъдата е неизбежна,
ти просто скъсай този мой стих.
(Kapitana)
Във скута на едно безсънно утро
погледнах наша снимка и видях;
Ти беше там — усмихната уютно,
но себе си до тебе не познах.
Мираж ли беше всичко или някак
човека, който гледаше към мен
бе същият, но твърде непонятно
ми бе присъствието му тук във този ден?
Загледах се във снимката тревожно,
не можех да повярвам на това:
Бях с теб тогава и не е възможно
да не позная себе си сега.
Къде съм аз и има ли надежда
да седна пак във снимката при теб,
да мога пак безстрашно да погледна,
обичания малък наш портрет?
Познавам го и завист непочтена
прокрадна се в душата ми за миг,
и тайно пожелах си да съм него,
и да ме гледаш ти като преди.
От себе си неволно се отрекох;
дано така заслужа любовта,
която взе ми онзи от портрета
и хвърли ме в жестока самота…
Във скута на едно безсънно утро
погледнах наша снимка и разбрах;
ти беше там — усмихната уютно,
и искаше ми се при теб да бях.