Оригинален текст
(Op.Prod)
Защо съм тази вечер неспокоен,
обзет от мисли с тъжен епилог,
задъхани, разпръснати, фриволни,
застигнати от вятър бързоног?
Отиде си на странството покоя,
кристалният, треперещ детски свян,
заблудите, на грешките пороя,
но аз не се почувствах поруган.
Коварна сянка хвърли във душата,
на нова болка странния вертеп,
уплаших се, но не е ли тя, която,
свали от мен наивния ми креп?
Не смея да призная, но съм влюбен,
а тя е по-реална и от ден;
ще скъсам и с последната заблуда,
дано така се приближи до мен.
(Bat Rado)
Прохладна есен хвърли замислена позлата
и тиха скръб отрони молитвена сълза,
но вместо да възкръсне за нов живот душата,
тя къпе се във болка и стене със тъга.
Тъга, но не от липса, от някаква заблуда;
тъга, но не от поза или от суета;
от радост аз съм тъжен и в себе си се чудя,
летя или пропадам надолу в пропастта.
Намерих огледало в пустинята враждебна,
по-чисто от живота, по сладко от смъртта;
огледах се, почувствах се някому потребен,
на малко стъкълце затворих се в света.
Но мойто огледало, макар кристалночисто,
лишено е от блясък и своя светлина,
безцветното блаженство на образа му искрен,
на никому ненужен се губи в сивота.
(Kapitana)
Прости ми неочакваната пролет,
която ни живота разведри;
излъгах те, помислих си, че мога
да бъда твой без корист, но уви…
Сега си спомням лудото ни лято,
когато те за себе си открих;
изгубих те, а после непонятно
в сърцето си аз пак те преоткрих.
И някак си неволно — по момчешки
обикнах те със цялата душа.
Сега си спомням първата си грешка,
че не успях това да премълча.
Посрещна ме в съмнение и без вяра,
че чудото ще стане между нас,
а аз наивно някак си повтарях,
че ще съм твой до сетния си час.
Сега съм твой, но толкова далече
съдбата ни е тласнала преди,
че ние били сме разделени вече,
когато всеки другия откри.
И поривът на свежата ни пролет;
безсмислен, безнадежден, закъснял,
в сърцата наши ден след ден ще рони
за миналото упрек и печал.
Да те запазя не намерих сили;
на скрупули удавих се в калта;
не бях достоен мъж до теб — прости ми,
че не успях докрай да издържа!
След миг нас вече няма да ни има,
прегърнати под влюбена луна,
и спомените бавно ще изстинат,
покрити на забрава с пепелта.
Обичам те дори да няма смисъл
да казвам вече някога това.
Последното, което ще ти пиша
са тези мои искрени слова.