Оригинален текст
Понякога, когато се събуждаме,
оставаме сами пред огледалото.
Един пореден дълъг ден от краткия живот,
събираме илюзиите, разпиляната любов,
претърсваме с надежда всеки джоб на своето съзнание...
Не, не казвайте “Безумно начинание!”
В такива дни във всекиго от нас
един забравен Дон Кихот възкръсва
и става тесен делничния свят...
Души покоят на уютните ни къщи,
ааа... какви печалби имахме до днес?
Случайни срещи, хапче срещу стрес, спечелени пари,
а толкова приятели добри
отронени като листа, сезон подир сезон.
И този пъзел от частици милиони
ще можем ли да подредим накрая?
Доброто зная... то отива в рая,
а лошото е някъде до нас...
Кажи ми огледалце, хей, къде съм аз?
Това е всъщност вечния въпрос
от много поколения претакан,
във гърлото засяда като кост
и трябва да преглътнеш все пак... някак...
А после... ще ти кажа след това
какво се случва после... по-нататък.
Преглъщаш със костичката сълза
и в този дълъг ден, в живота кратък
отново търсиш малко светлина,
която свети като фар оттатък,
далече там, от другата страна
и се надяваш на попътен вятър, на попътен вятър...