Гледай видеото
Оригинален текст
Здравей, не те познавам, но ми беше чудно,
дали момче или момиче беше - бодро, умно?
Дали щяхме да бъдем толкова неразделими?
Щеше ли да ми помагаш пак да пиша тези рими?
Дали като се реша със любов ще ме погалиш,
или като се режа с ярост ти ще ме удариш.
Дали пък ти ми даде тази обич към рапа?
Господ пак успя със вале да ни изцака.
Дали щяхме да учим двамата в 1ва гимназия?
Ти ми беше най-голямата фантазия,
природна евтаназия, мисълта за тебе
всички вкъщи докато умрем в сърцата ние пазим я.
Щеше ли да ми направиш ти сефтето с мара,
или да ме попиташ „ брат искаш ли цигара“?
Мозъка ми е под пара и изобщо не знам,
защо пак за това се хвана и ме вкара?
Моля се че все пак ще се видим някой ден
ще се радвам ако знам че постоянно бдиш над мен.
Моля те прости ми че заех твоето място,
затова с ръцете удрям по стената толкова бясно.
Ако беше тук със мен щеше ли да е другояче?
Мама щеше ли по-малко всяка нощ да плаче?
Щеше ли със теб поне да се гордее баща ни?
Щеше ли да им помогнеш да закърпят своите рани?
Мисля си за тебе и пускам пак сълза.
Дали ти като мен щеше да си развалина?
Или щеше да гледаш към света с чиста любов?
Родих се знам, но за живот не бях готов.
Бих ни разменил местата само де да можех,
напълно ми е ясно – в битието се изложих.
Убеден съм че имаше толкова потенциал
и нямаше като мен да се окажеш ти провал
Вечер пия, пуша щото вътрешно умирам,
не знам какво ли ще ми трябва да се медикирам.
Едно ми остана - болката си да рапирам
и във нищо друго смисъл май че вече не намирам
Ако гледаш от високо моля те не ме съди.
Съдиха ме всички моля те недей и ти.
Не знаеш колко трудно е да стана от леглото
„Оцелей и този ден“ ми стана нещо като мото.
Сърцето ми е мъртво, не останаха и сили,
почти съм се предал и рядко чувам думи мили,
забравен съм от всички и понякога се чудя,
заслужава ли си още сутринта да се събудя?
Запасите на радост бавно ми се изтъниха.
Депресия и мъка в мене зъбите си впиха.
Единствено ме слушат таксиметрови шофьори
вечер като се прибирам с друг не ми се и говори.
Казвам ти това с надежда да се оправдая.
Началото назад е ама виждам вече края.
Сам във тъмна стая, викам, блъскам,
стена, колко още мога тъй да издържа въобще не зная.
Може би нямаше на тебе да приличам,
и въпреки това да знаеш вечно те обичам,
рева на стола докато тоя текст го сричам
и винаги във мислите си право в тебе тичам.
Със теб върви, моята благословия,
моля се да ми дадеш и воля да се бия.
Вярвам че в отвъдното накрая ще се зърнем,
и за първи път без думи, силно там ще се прегърнем...