Сълзи без цветове

42 реденето част 2 (the walking dead)

давай, давай..
-Оуу да, аз съм тук
-Изчезни от главата ми, изчезни!
-Идвам да взема умът и сърцето ти.
-Не, не, не искам.
-Идвам да ти взема душатаа...

И след поредната дръпка виждам на кадри,
сърцето ми лети, а дори не ми се гади.
След поредната дръпка всичко е мъгла,
адреналина подлудява ме, чупи стъкла.
Кислорода дефицит също като чалга хит,
за глътка въздух се боря все едно съм пробит.
А Конса ми каза "не пуши тоя чай!",
всеки път си викам "ай за последно и край!"
Но всеки път бъркам с мокри пръсти в шибания контакт,
И ето честта е факт, 2 пъти на косъм от инфаркт.
А после експертизата изкара му душата
амфетамин с хероин бозая и напускаме телата.
Не съм в кожата си - пребледнявам,
това нещо кара ме да полудявам,
играе си с мозъка, контролира мисълта ми,
чудя се настъпва ли гибелта ми.
Тик-так пих пак.
Кръвното ми е сблъсък на товарен влак с танк,
а аз по средата. Като бумеранг
връща се, удря ме в главата,
от това лайно, родители,
пушат и децата ви, и децата ви!

Ако тези сълзи бяха с цветове, щях да рисувам моите светове,
като пъстри картини, кои от щастие, кои от мъка, пътя покажи ми,
колкото искаш съди ни, но Господи прости ми,
за това, че танцувах със дявола през всичките тези години.
...За това, че танцувах със дявола през всичките тези години.

Ако тези сълзи бяха с цветове, щях да рисувам моите светове,
като пъстри картини, кои от щастие, кои от мъка, пътя покажи ми,
колкото искаш съди ни, но Господи прости ми,
за това, че танцувах със дявола през всичките тези години.

Бедността ли прави от децата ви наркомани,
или от това, че остават неразбрани,
или просто повлияни от вятъра на промяната? Празна е стаята,
знанията и шестиците отстъпиха пред наркотиците.
Ботиците в света на фанатиците, критиците чакат само момента,
както дявола чака клиента, след докторска грешка изпуснала пациента.
През последните 13 години живота ми е като филма, хлапета,
продължавам ли така плюс тези кафета със тия дози
ще бъда просто пълнеж на ковчег със две красиви рози.
От онези години до днес любов и гняв забъркани в една смес,
необратим процес, с неясна съдба, изгубен адрес,
единственият връх, който качих е кварталът ми Еверест.
Изгубих трохите за обратния път,
изгубиха си душите зад маските и гримът,
няма да си признаят, дори да грешат,
залъгват съвестта си за да се утешат.
Кое те кара да мислиш, че си недосегаем?
Но нека си признаем, проблем колкото и да го дълбаем,
върху фалшивите ви принципи винаги ще пикаем,
винаги ще пикаем, винаги ще пикаем!

Ако тези сълзи бяха с цветове, щях да рисувам моите светове,
като пъстри картини, кои от щастие, кои от мъка, пътя покажи ми,
колкото искаш съди ни, но Господи прости ми,
за това, че танцувах със дявола през всичките тези години.
...За това, че танцувах със дявола през всичките тези години.

Ако тези сълзи бяха с цветове, щях да рисувам моите светове,
като пъстри картини, кои от щастие, кои от мъка, пътя покажи ми,
колкото искаш съди ни, но Господи прости ми,
за това, че танцувах със дявола през всичките тези години.
...За това, че танцувах със дявола през всичките тези години.