На лицето маска

Игра в себе си мизерия събрала,
показно с покварата успяла.
Нищета от тротоара изпълзяла,
с куршумите на враговете ми преяла.
Мечта към небесата с устрем полетяла -
сглобена, сдъвкана, неоцеляла.
Аз уличник съм от квартала,
прицелил бъдещето в развала.
Арести, клевета за кой ли път.
Отговор - кога куршумите кълнат.
Когато враговете ми заспят,
курвите за доза ще ме предадат.
Лицемерно и продажно и без съд,
за трохите ще се проебът.
Абстиненцията е за още глад,
в панелния морал на този свят.
Гилзи, изстрели – асфалта стене.
Безкрупулност. На кой му дреме.
Морала няма как да се съвземе,
от нарапвано му чуждо бреме.
Агресия на абордаж обвзе ме,
и губя ценности без време.
Бруталността отново част от мен е.
Справедливостта за кой ли път проблем е.
Сделката изобщо не върви.
Колко опорочени углавно игри!
Кръвта със зъби стискам в устата си,
готов да отговоря ударно почти.
Навирам се в сглобените беди.
Просто непривично е, ако не заболи.
Натам къде душата ми върви,
ебал съм го докрай, нали...!

Пак вдигам мизата,
далеч от всяка суета.
Аз не протестирам,
но пък опонирам всяка клевета.
Аз не подозирам,
но пък провокирам пак куршумите в калта.
Сега прицелен в самота,
изгубил представата за красота.
Пак вдигам мизата,
далеч от всяка суета.
Аз не протестирам,
но пък опонирам всяка клевета.
Аз не подозирам,
но пък провокирам пак куршумите в калта.
Сега прицелен в самота,
изгубил представата за красота.

Кажи ми кучко че прекаран съм от тебе до последните ми дни.
Твърди че, скверно лицемерно узурпирала си моите мечти.
Нали ти го признах отдавна – светлина не чакам, душата ми пълзи.
Разбери аз пак готов съм да отвърна, плюейки в лицето твоите лъжи.
Вървя срещу движението улично. Вървя откровенно нагло по ръба.
Кълна в отговор на старите обиди. Злопаметен не мога да се спра.
Сега се целя в мизерията твоя, и обещавям ти до гроб това:
кървя за истината своя; с твоите сълзи ще ти платя.
Греша го всеки път, но все пак продължавам – когато само аз реша.
Целта започва с тебе, но е начало на следваща мълва -
в калта израснала, с калибровани бетонни правила.
Студа пронизва моята душа. И въпреки това ценя мига!
Наказа ме мерака за реванш. Сега прицелен стратегически съм в джаза.
Отказа ме реалността до днес, и още нося същата зараза.
Показа ме на ушеви. Аз в отговор с редовна фраза:
аз газя в засада, в онази линия между любов и ебана омраза.

Пак вдигам мизата,
далеч от всяка суета.
Аз не протестирам,
но пък опонирам всяка клевета.
Аз не подозирам,
но пък провокирам пак куршумите в калта.
Сега прицелен в самота,
изгубил представата за красота.
Пак вдигам мизата,
далеч от всяка суета.
Аз не протестирам,
но пък опонирам всяка клевета.
Аз не подозирам,
но пък провокирам пак куршумите в калта.
Сега прицелен в самота,
изгубил представата за красота.

Грешен модел е да простиш,
дори когато има кой да обвиниш.
Дори когато показно кървиш,
гърбейки наоколо за целият престиж.
Приоритетите ми изпълзяха виж -
от калта в канавката. Твърдиш
че на ъгъла на който ти стоиш,
това са приказки без стойност и бакшиш.
Отплата с цена – отгоре подкуп десет ебани магистрата.
Самата болка ме накара, да смеся и нахъсам простотия суетата.
Отката може и да ме вкара в проблеми. Готов съм да наддавам за цената.
В играта кръста който нося не тежи. Тежат ми правилата.
Аз зад мене нищо не оставям.
Аз пълзя и гърбя. Просто оцелявам.
Амбицийте и пътя си представям.
Кръв и зъби плюя. Продължавам.
Не съм способен. Не прощавам.
А ти ме караш пак да размишлявам.
Пръста си на спусъка поставям.
Не ща да споря, нито пък да разсъждавам.
Парче насочено в гръб олово, последният ми дъх зове.
Кълне късмета ми, покрова – орисия с пълнеж менте.
Не е играта ми готова, по средата на проспекта ми да спре.
Добре ще се изправя на ташак, изплювайки се в твоето лице.

Игра докопала върха,
на вързано навътрила реалността.
Аз не искам да се спирам,
нито да подбирам как да отмъстя.
Аз предпочитам да умирам,
но да предозирам отговора в целта.
На лицето маска, в душата пустота -
и следва изстрела в тила.