Загубени в пустини

А аз заклещен съм.
Под обсада на хиляди армии.
Кървави кохорти блъскащи по мойте порти.
Последни замаци. Потъват небето земята в пламаци.
Първо вик а после крясъци.
Червени пясъци.
Душите ред редуват. Пропуски копуват.
Няма място при хирони всички плуват.
Кучето бясно не чуват. Плуват.
Събудили са те в окови.
Натъпкан до дъно с отрови.
Алхимици с формоли нови.
Изпробвали те пелената на мойте основи.
Ровя целия в кал, но нищо не намирам
и нито спомен цял в предмети не намирам.
Като счупен вокал без течности.
Бездънен отвътре.
Наподобявам на крал от църквата жестоко смъмрен въглен сам.
Оцелял загрят от тежките юмруци.
Пиян онемял треперя потънал в кръв и звуците.
На ножове панически на много други убийци.
По решетките раждиви крясъци на крукотици.
Затворени болни след кравопролития неволни.
Недоразбрани, омразни, празни.
На всички околни. Лазим долу.
Смачка ни времето, вече победи ни.
Преди сто години.
Ада на с роди ни.
С дявола роднини.
Две сърца глинни.
Изгубени вечно в рамките на своите путсини.

И пак вали и тъмно е.
И да заспя ме кара.
И знам че утре съмне ли.
Отново ще повтаря.
Денят в безцветни спомени небрежно ме затваря.
С черупка здрава броня и духът на стара сграда.

Загубени в пустинии.
Загубили стадо пастири.
Гравирани с пръсти картини.
През изминали години.
Боли ни. Изгнили мечти за странство.
Мисъл завет на бягство.
Забравено братство.
Дали свобода е богатство.
Пак сънувам, как патувам.
Буди ме стържене по решетките.
Затворени животни диви.
Свиват се повече клетките.
Редките процедури горчи не топлят гечър.
Не светят вече. За нас ще бъде завинаги там на вечери.
Йоан Предтеча.
Гуру на надежда. На недежда изглеждат красиви.
Изплетени от надежда лъчи.
Криви забили нежно ужили.
Някога бяхме ли щастливи.
Безцветни сиви.
Черно бели линии.
Счупени парчета от глини с форми фини.
А анкера от книги.
Затвор между кориците.
Корици тежки чупят плавно бавно костиците.
Силициев пясък.
Още крясък на птици и смеха на царицата.
Малки като хобити усещаме на камшик плесниците.
Остра е болката докато понасяме ритниците.
И кости през избилата плът находка на историците.
Връщаме дните си.
Но когато затворим очите си.
Стените отварят устите си.
Говорят ни. Споделяме съдбите си.
Мечтите си дали. Слънцето горе вижда.
Лъчите си. Самсонг.
Без косите си, стената не вижа страните си.
Иронично, поетично, символично.
На листа си. Стигаш до края ,когато цялата книга прелистил си.

И пак вали и тъмно е.
И да заспя ме кара.
И знам че утре съмне ли.
Отново ще повтаря.
Денят в безцветни спомени небрежно ме затваря.
С черупка здрава броня и духът на стара сграда.

И пак вали и тъмно е.
И да заспя ме кара.
И знам че утре съмне ли.
Отново ще повтаря.
Денят в безцветни спомени небрежно ме затваря.
С черупка здрава броня и духът на стара сграда.