Оригинален текст
Мъгла над блатото се стеле
и пъновете светят слепи.
Горят, а всъщност негорели,
така и ще изчезнат с време.
Било е, тъй и ще остане,
то всмуква даже вековете!
На клони сухи, древни врани,
врачуват над мъртвешко цвете.
Какво ли само невидяли
очите им блестят сред мрака.
Над всичко те са се надсмяли
(Смъртта ли? Плаши тя глупака!)
А тях единствено засища.
И точка! Не, че ще избягат
таз среща с силата нечиста...
Те знаят -
Даже боговете
живяли хиляди години,
създатели на световете,
напускат висините сини
на дългия си жизнен път.
И падат, често неуспяли
(препънали се в свойта смърт)
да постигнат своите цели...
Смъртта те виждат непрестанно,
кълвят я с черни клюнове,
че няма нищо постоянно,
щом живо е... то ще умре...
И само костите остават,
но също стават те на прах,
земята-блато наторяват
и жлъчния им, черен смях.
Това е, враните го знаят -
Накрая всичко става мърша!
И всъщност мършата е краят,
и блатото... и тук ще свърша...