Адска песен

- Доктор Рос, във операционната бързо, бързо!
- Идвам, идвам.
- Постъпи пациент със счупен гръбнак, счупен гръбнак, доктор Рос, случаят е спешен!
- О, пак ли тоя…
- Да да, Владислав Керанов!
- Е т’ва момче не са спря тука да идва, сигурно си няма къща.
Как си е счупил гръбнака тоя?
- Опитал се е сам да си направи фелацио. Доктор Рос.
- Айде бързо, дай скалпела губим го пак, дай дефибрилатора…
Час на смъртта – 25 часа и 63 минути.

Умрях преди 3 дни и от тогава пътувам към ада.
В главата ми звучи някаква стара естрада.
Пък и понеже Свети Петър не ми е точно авер,
тоя път реших да пробвам направо при Луцифер.
Пък от къде да знам? Може да е свестен типаж.
Като умреш за втори път явно ти идва кураж.
А и вече нямам к’во да губя в тоя свят преобърнат,
пък и не ми се вярва чак и от ада да ме изхвърлят.
Кабинетът на дявола бил в деветия кръг,
до там не било повече от 15 минути път -
ми каза няк’ъв дърт пияница, пиянде
представи се с името Чърчил ако помня добре.
Но както и да е, тръгнах по пътя постлан с кокали
бе нещо по-нормално да измислят не могат ли?
Не че пък на по-гадни места не съм бил,
но хич не може да ме грабне тоз готически стил.
А тез 15 минути, да те открехна сега,
ще има да ме прощават, ама един час вървя!
Около мене няк’ва лава изригва там и са пени,
слава богу, че съм мъртъв – краката ми са студени.
Инак щях да кипна тука направо и да завра,
вентилацията явно не бачка от преди христа.
Но пристигнах криво-ляво и след час или два
похлопах леко изнервен на дяволската врата
“Вле-е-ез” чу се гласа на рогатия,
в тона му се четеше една такава апатия,
ама то е обяснимо, заради трудния терен,
съм пристигнал чак в края на работния ден.
“Добър вечер, извинявайте, че ви безпокоя”,
казах влизайки в стаята и протегнах ръка,
а оня гледа ме един такъв странен и зачервен
“Ти не си ли оня старозагорски кретен,
за който скоро ми разправяше колегата Петър?”
Лицето ми се изчерви по целия си периметър.
“Ми, трябва аз да съм бил” сипах си сам сол в раната
не съм предполагал, че се познават тия двамата.
Лицето на дявола пламна в топла усмивка
последва радостен смях, прииска ми се да го ритна.
Но вместо да ме изрита, или да се заяде
само каза “Айде от кога те чакам бе момче,
а добре дошъл и сядай да пием една мастика”
Цял ден се бил разправям с някви льохмани вика
Поседнах леко изненадан на стола и ми олекна,
явно днеска слънцето, и на моята улица пекна.

Ето сам слязох в ада – фънки е тук,
с дявола си свирим кънтри луп луп.
Този път няма как да се върна назад
трудно оперира се счупен гръбнак. (х2)

След шестата мастика с дявола вече бяхме на ти,
само ако знаеш що за конспирация ми разкри.
“Извини ме за момент звънна ми телефона” -
измъмри той, търсела го няк’ва Медуза Горгона
И до колкото разбрах, тя му е секретарка
и звъни му щот на входа до централната арка,
няк’ъв пиян руснак изнася речи без чувства.
“Ах тоя Сталин не се спря да буйства,
изпрати му охраната и веднага във карцера,
само проблеми създава тоя рязан шмайзер, ааа”
Затвори телефона с тия думи:
“Да знаеш тука в ада е пълно с тъпи маймуни”
Отвърнах му със поглед преизпълнен от съчуствие,
“Дяволе, вярно, че тая работа гнусна е,
но сигурно си има и добрата страна”
А той ми рече: “Разбира се, става и веселба.
Няма да забравя никога Хитлер като умря.”
- “Е какво пък толкова” учудих се от това.
“С демоните хванахме бас, дали е еврейн,
а аз така ги обрах, че още се носят легенди.”
- “И еврейн ли беше” усмихнах му се широко.
“Хе-хе, рязан патлак и то доста на дълбоко,
ако знаеш колко сгърчено висеше му пишока”
Явно и към Хитлера камата е била жестока.
И тъй, от дума на дума лафа потръгна
и бутилката вече беше далече от пълна.
И си пуснахме с дявола разни песни на Висотски
сподели ми к’ъв казан готвел за Сакскобургготски
Обаче изведнъж ми прималя,
образът ми се размъти и направо избледня.
Усетих, че се издигам и стаята изчезна в дим,
явно и тоя път съм се измъкнал невредим.
То човек не може даже на спокойствие да умре,
лекарите явно пак са ме закърпили – сефте.
Усещам, че съм пак във тялото си, вързан за катетър
дяволе, ще мина пак къде две и седемдесета (2070).

- Сестра, къде си бе, сестра.
- Тук, тук, тук, тук съм докторе.
- Ти нормална ли си, ма. Т’ва изобщо не е диагнозата на тоз човек ма.
- Е как така?
- Т’ва тук е Владислав Керанов.
- Е да де.
- Т’ва е диагнозата на Станислав Аврамов.
- Ааа, Въййй…
- Ти да пишеш, да четеш можеш ли ма?
- Много съжалявам докторе, а какво му имало на пациента, всъщност?
- Нищо, имал е глисти.

Ето сам слязох в ада – фънки е тук,
с дявола си свирим кънтри луп луп.
Този път няма как да се върна назад
трудно оперира се счупен гръбнак. (х2)